Датата 10 ноември 1989 г. сложи край на една епоха и постави началото на друга. С отстраняването на Тодор Живков от власт се вдига завесата на комунизма в България и води до мечтаните от мнозина демократични промени. В поредица от интервюта ТОПНОВИНИ потърси отговори на въпроси за събитията преди 30 години и последвалите процеси в нашата държава и общество. Представяме ви разговора с история и университетски преподавател в СУ „Свети Климент Охридски“ проф. Искра Баева.
Проф. Баева, какво се случи на 10-ти ноември 1989 и как то беляза развитието на България през изминалите 30 години?
На 10 ноември 1989 г. започна промяна, която беше дълго очаквана от по-голямата част от българското общество. Първият ѝ акт беше свалянето на Тодор Живков от власт, след като беше управлявал почти еднолично над 30 години. Това обаче се оказа само първата и то съвсем малка стъпка към дълбоките преобразования, които могат да се сравнят само със станалото след 9 септември 1944 г., само дето бяха в обратната посока. Независимо че т.нар. реформатори в БКП, които свалиха Живков, си мислеха, че е настъпило тяхното време да управляват и да демократизират социализма, всъщност те отприщиха бента на недоволството и бяха пометени от новите политически сили. Затова само година след началото на промените се оказа, че става дума не за либерализация на системата, а за нейното отхвърляне.
Ще припомня, че до 29 ноември 1990 г. от управлението бяха отстранени както Петър Младенов, така и Андрей Луканов, независимо че БСП спечели първите демократични избори с абсолютно мнозинство. Тези чисто политически промени показаха, че става дума не за еволюция, а за революция. Започнала в политическата сфера скоро тя се пренесе и в икономическата, социалната, културната и в цялото общество. С други думи, ако след 9 септември 1944 г. в България бе създадено социалистическо общество, макар и по съветски недемократичен модел, след 19 ноември 1989 г. то беше заменено с капитализъм по западен образец, макар и с много недостатъци.
Къде бяхте, когато чухте новината, че Тодор Живков подава оставка?
Много ясно си спомням онзи малко навъсен и мъглив петъчен ден. Чух за свалянето на Тодор Живков на обед в „Яйцето“ на университета, което тогава беше преподавателски стол. Връщах се от аеробик към 13:00 ч. и разбрах, че университетски хора, присъствали на заседанието на ЦК на БКП в Бояна, вече бяха съобщили вестта. Припомням, че тогава нямаше мобилни телефони, а само обикновени, което обаче не беше попречило на тази толкова важна вест да стигне до университета, който, да припомня, беше средище на опозиционност. Даже на срещите на Живков със студентската младеж от предишната година нас ни поставяха най-отзад, за да не разваляме общото впечатление с мълчаливото си недоволство. От този момент до полунощ „Яйцето“ се превърна в център на ликуващите преподаватели, имаше и немалко студенти – Росен Карадимов тогава беше начело на университеската комсомолска организация, но се радваше заедно с нас. Вечерта дойдоха и най-популярните дисиденти начело с Желю Желев. Наистина беше ден на радост, еуфория и големи надежди.
Настъпи ли всъщност „строителство“ на ново общество след 10-ти ноември? Ако да, какво построихме?
Както споменах, плахите в началото промени постепенно се задълбочаваха. Трябваше да мине известно време, за да може обществото да се осмели да иска повече от обещаното му от новото ръководство на БКП. Голяма роля в това отношение изигра Кръглата маса, чиито заседания бяха предавани пряко по телевизията и радиото (в единството число). Но дълго трупаното недоволство от многото неуредици, дефицити и т.н. не можеше да не се излее в разрушителна страст. Затова разрушаването на социалистическата система във всички сфери стана водеща в първите години на прехода. Ще припомня, че реституцията, връщането на земята, приватизацията на държавната собственост, ликвидирането на държавния контрол върху стоките от първа необходимост бяха в посока обратна на социализма. Нямаше как да става дума за „строителство”, защото по-голямата част от политиците, а и много хора смятаха, че разрушаването на ограниченията и държавните регулации ще бъдат заменени от „невидимата ръка” на пазара, която ще регулира по естествен и справедлив начин икономическите отношения и автоматично ще осигури благоденствие. Страхувам се, че имахме твърде големи илюзии, породени от отхвърлянето на омръзналата ни система и непознаване на онази, към която се стремяхме. Дълго време никой дори не смееше да каже, че вървим към капитализъм. Лидерът на СДС и от 1 август 1990 г. президент на републиката д-р Желю Желев нееднократно отрече, че става дума за капитализъм. Направи го, защото нагласите на повечето активисти на СДС са били против капитализма, както ни сподели на една конференция за 20-годишнината от началото на промените.
Искаме или не, на практика малко бавно и трудно, но оформихме едно капиталистическо общество. Само че не такова, каквото виждахме в Западна Европа, а по-скоро онова, което е характерно за ранния европейски капитализъм – с престъпно натрупване на капитали и трудното им изсветляване, с голяма социална деградация на немалки части от населението, със създаването на организирани престъпни групи и т.н.
Каква цена платиха осмелилите се да излязат на улицата и да настояват за демокрация? Останаха ли излъгани?
Ако говорим за дисидентите, преди 10 ноември те бяха подложени на контрол от Държавна сигурност, някои бяха арестувани и разпитвани, изключени от БКП, но не и толкова жестоко преследвани както в някои други страни. Това беше цената, която те платиха, за да могат няколко месеца след 10 ноември 1989 г. да влязат в парламента след изборите за ВНС през юни 1990 г. Независимо че СДС остана в малцинство, още от август започна привличането му във властта – с избора на лидера му д-р Желев за президент, от декември и с участие в правителството на Димитър Попов, а от есента на 1991 г. вече получиха пълната власт с първото правителство на СДС, оглавено от Филип Димитров.
А дали са останали излъгани? Повечето от тях – несъмнено, макар и по различни причини. Ще припомня, че дисидентите и учредителите на СДС имаха твърде различни виждания за демокрацията и бъдещето на държавата. Това, което ги обединяваше, беше отхвърлянето на съществуващата система. Останаха излъгани идеалистите, докато част от реалистите и прагматиците получиха онова, към което се стремяха – властта и успешен бизнес.
Къде е мястото на малка България в революцията през 89-та? Спечелиха ли повече други страни от социалистическия блок? (Полша, Румъния, Унгария, Чехия, Словакия).
Няма никакво съмнение, че България едва ли щеше да се осъществи тази революционна промяна, ако не бяхме част от Източния блок и в сферата на влияние на Съветския съюз. България стана част от общия процес първо на криза, а после и рухване на цялата система, сигналът за което ечеше даден от центъра на системата в Москва и от Михаил Горбачов. Само че има и различия – социалистическите страни от Централна Европа се бунтуваха срещу наложената им система многократно преди това – 1956, 1968, 1970, 19761 1980-81 г., те имаха организирано дисидентско движение още от 60-те години и само чакаха възможност да започнат промените, докато в България нещата изглеждат доста по-различно – ние бяхме „най-верния” сателит на Съветския съюз, организираното дисидентско движени се появи едва през пролетта на 1988 г. Дори и промените започнаха по различен начин – в Полша, Унгария, ГДР, Чехословакия това стана под натиска на разбунтувалото се общество, докато при нас – с „дворцовия преврат” в ръководството на БКП, а обществото се включи едва след това. Така че – „малка” България беше част от общия процес на „есенните революции” на 1989 г., но в „балканския” вариант. Да, централноевропейските страни спечелиха повече – достатъчно е да отидете там, за да видите разликите, но България се нареди сред „отличниците” на Балканите. Вече сме част от обединена Европа, за разлика от някои други балкански държави.
Като че ли у част от българите има носталгия по социалистическото време? Допускали ли сте, че ще станем свидетели и на това - 30 години след падането на режима?
Носталгията е нормално явление във всяко общество, подложено на драстични промени. Тя се появи не сега, а още след първите промени – ще припомня, че абсолютната изборна победа на БСП пред декември 1994 г. се дължеше именно на желанието на много българи да се върнат към небогатия, но сигурен живот при социализма. Недоволството от съвременния български капитализъм, което често се нарича носталгия, има друг произход. То е свързано не толкова с възрастните хора, които си спомнят с умиление за миналото, а с младото поколение, което няма никакви спомени от социализма. Това показаха социологическите проучвания както от 25-та година от началото на прехода, така и сега. Според мен, става дума за недоволство, което се родее с дисидентското отпреди 1989 г. Тези млади хора, които критикуват съществуващата система и искат тя да се промени към по-голяма социална справедливост и по-малки социални различия, са надеждата за България. Те също искат демокрация, но не само формална, а истинска.
Но признавам, че преди 30 години не допусках, че ще има носталгия по държавния социализъм от съветски тип. Най-вече, защото не можех да си представя, че няма да се възползваме от демокрацията, за да създадем едно наистина социално справедливо общество, не допусках, че много от онези борци за свобода и справедливост от 1989–1990 г. ще се използват новите свободи само в свой интерес. Не допусках също така и това, че много от добре поставените при предишния режим хора ще успеят така добре да се възползват от хаоса, който се създава при всяка дълбока промяна, и ще се превърнат в нещо като олигарси. Срам ме е да си призная, но не само аз, но и много други дейци от онова време се оказахме големи наивници.
Кои социалистически навици в държавното управление не са „умрели“ и до днес?
За съжаление, твърде много. Не е изчезнала бюрократичната бездушност, бюрократичните пречки и трудности както при контактите на гражданите с администрацията, така и при дейността на бизнеса. Не е изчезнало „връзкарството”, което беше толкова характерно за социализма, даже социализмът беше определен от някои социолози като мрежова система. Не и изчезнала дребната корупция, символ на която бяха и са катаджиите и полицаите. Появиха се и нови – корупция в големи (много по-големи отпреди) размери и на високо равнище. Системата на обществените поръчки се превърна в основен извор на корупция. Появи се и организирана престъпност и мафиотски структури, които не съществуваха преди или бяха в зачатъчен стадий. Но не бива да отричаме и добрите примери във всички тези сфери. Проблемът е, че добрите примери са по-скоро изключение, отколкото правило. Изобщо, струва ми се, че след утвърждаването на капиталистическата система в България сякаш управляващите, които и да са те, се успокоиха от новата нормализация и започнаха да се връщат към старите практики (те не са само от социализма, а и от Третото българско царство), а и да създават нови за упражняване на контрол върху обществото. Видяхме го достатъчно ясно по време на приключилите преди дни избори – купуване на избиратели, корпоративен вот, поставяне на хората в икономическа или политическа зависимост. Тези явления трудно могат да бъдат доказани в съда, но е лесно да бъдат забелязани, хората ги виждат и това подронва вярата в демокрацията.
Демократично, но неравно ли стана българското общество? Или прикриваните преди неравенства вече просто са видими?
Да, ние имаме утвърдена демократична система, ако под това понятие разбираме политическия плурализъм и парламентаризма. Проблемът с демократичността на българското общество не е в правилата, а в прилагането им. Често пъти демократичните права на гражданите се реализират чисто формално, а на практика се погазват, което прави демокрацията формална или фасадна. Това е най-голямата опасност за трудно постигнатата ни демокрация, която зависи преди всичко от вярата на гражданите в нея. И при липсата на такава вяра тя лесно може да бъде погубена. Демокрацията не ни е дадена веднъж завинага, тя се нуждае от непрекъснато препотвърждаване.
Що се отнася до липсата на равенство, нещата тук са по-различни. Ние сме в капитализъм, който по правило е базиран върху неравенства – те се пораждат от конкуренцията и пазара, които са същностни характеристики на системата. Въпросът е какъв е размерът на неравенствата. При държавния социализъм неравенства има, но те са много по-малки, защото там идеята е за социално равенство и нивелиране на различията. Това тогава пораждаше недоволството на по-способните и успешните, затова хората, които започнаха промените категорично се обявиха срещу уравновиловката при социализма. Сега обаче имаме прекалено големи социални различия, които вече застрашават функционирането на демокрацията. Защото прекалено големите социални разлики дават възможност на най-богатите да поставят в зависимост големи групи хора и да ги принудят да ги подкрепят, както и опосредствено да направляват политическия процес. Така демокрацията може да премине към олигархична форма на управление. В България вече има немалко свидетелства за такива олигархични зависимости. Затова развитите демократични страни се стремят да изградят защитни социални мрежи, които да позвилят независимост в поведението и на бедните.
Ако някой студент ви попита какво е Прехода, как бихте му отговорили?
Няма нужда някой студент да ме пита, защото аз чета лекционни курсове, които са посветени на прехода в Източна Европа, на прехода в България и на сравнителния анализ между трансформациите в България и Източна Европа. Краткият отговор на въпроса е, че Преходът е трансформиране на обществото от държавен социализъм от съветски тип към капитализъм от западноевропейски тип. Това означава, че Преходът е свършил отдавна, още по-точно с приемането на България в ЕС на 1 януари 2007 г., защото този акт означава, че и отвън са ни признали за функционираща пазарна икономика, което е другото име на капитализма.
Зная, че много българи не приемат този отговор – аз всеки път започвам своите лекционни курсове с въпрос към студентите дали Преходът е свършил и всеки път мнозинството отговаря, че не е. Само че този преход реално завърши, което не означава, че развитието или промените са свършили. Просто те вече са в рамките на капитализма и би трябвало да наподобяват онова, което става в Западна Европа през ХХ в. – засилване на социалната стабилност чрез постепенно изграждане на социална държава. Дали ще успеем да го направим и при нас е въпрос с отворен отговор. Особено в светлината на сътресенията, които изживява както Европа, така и светът.
Още по темата:
Добави коментар