Измина една изключително динамична година в политически план. Поне за мен думата на годината, що се касае до политиката, е непредвидимост. Основното послание от това е, че всички ние, наблюдателите и анализаторите на политическия процес, е редно по-често да оставяме прогнозите на футоролозите и да се концентрираме повече върху отминалите събития и твърдите факти, които можем да анализираме. Просто политическият процес в България, в моментното състояние на нацията и в толкова динамични времена, е невъзможен за прецизно прогнозиране.
Защо непредвидимост?
Ако в първите месеци на 2021-ва, по време на тлеещата енергия на протестите и подготовката за априлския вот, някой ви беше казал, че през същата тази година ще отидем три пъти на парламентарни избори, едва ли щяхте да му повярвате. Обратно в първите месеци на годината, широката публика дори не знаеше кои са Кирил Петков и Асен Василев, камо ли академик Николай Денков, Лена Бориславова или Даниел Лорер. А ако в началото на 2021-ва някой ви беше казал, че в края на годината, ДСБ в частност и ДБ като цяло, ще се намират под шапката на едно и също управление съвместно с БСП, дали щяхте да му повярвате? Или че Христо Петров – Ицо Хазарта ще иде в парламента, а патриотите ще изчезнат от политическата карта? Подобен развой на събитията дори не идваше на ум тогава.
Годината ни поднесе и куп други неочаквани събития. В началото на месец юни митичният закон „Магнитски“ удари някои от сенчестите фигури на публичния живот у нас. Макар това да не попречи на Делян Пеевски да поведе листа и да влезе в Народното събрания, все пак бе ясен сигнал, че презокенските ни партньори косвено работят по подмяната на статуквото в България.
През късната пролет и последвалото лято изгряваше звездата на новите първенци. Къде с малко повече пиар подход, къде с извънредна медийна подкрепа, Кирил Петков и Асен Василев направиха някои дългоочаквани от обществото ни разкрития за чутовни злоупотреби и корупция, и по този начин започнаха с летящ старт като служебни министри. Инерцията, която бяха събрали, не само им позволи да подминат компроматите като пътен знак, а и да стартират свой собствен политически проект, който само след два месеца съществуване взе първото място на изборите.
Погледнато от сегашна перспектива, един от основните фактори за успеха им, бе това, че направиха своеобразна революция в комуникацията с публиката – внесоха нетипичен за нашите ширини оптимизъм и позитивизъм. Разбира се, за крайния им изборен успех роля играеха още редица системни и субективни фактори. Както принципът на Ана Каренина гласи: успехът на един проект е възможен само при едновременното наличие на набор от фактори, а отсъствието на само един от тях води до провал на проекта.
Други политици и формации се оказаха особено неустойчиви – като Мая Манолова или Слави Трифонов, който първо чрез пасивност, а после чрез пасивна-агресивност буквално затри една уникална от политическа гледна точка възможност, както и пропиля политически капитал, граден в продължение на десетилетия.
През годината имаше две абсолютни константи. Едната бе президентът Румен Радев. От най-високия глас на анти-ГЕРБ и анти-Борисов настроенията, за няколко месеца той се превърна във фактор с първостепенно значение и в политик, с когото искат или не, почти всички трябва да се съобразяват. Съвсем очаквано се стигна до неговото преизбиране, което може би беше от малкото предвидими събития през тази година.
Другата константа, за всеобщо съжаление, бе ковид. Макар и световен феномен и проблем, вирусът у нас се побългари и придоби по-уродливи измерения. Дали в затишие или във вълна, дали с нови варианти и щамове, ковид беше невидимият фактор, който косвено оказваше най-голямо влияние върху ежедневието ни. Именно той се превърна и в най-тежката разделителна линия в обществото ни, а неимоверната политизация на коронакризата дори успя да помогне на „Възраждане“ да влязат в парламента.
За вируса сякаш става все по-трудно, та дори лицемерно да се говори. Лицемерно, защото докато спорим трябва ли да има сертификат, ваксина и ограничения, всъщност, една част от хората дори не спазват елементарните мерки за предпазване. От телевизора оставаш с впечатление, че борбата с вируса е приоритет номер едно на гражданското общество, на политици, на активисти и на институции, а при посещение в квартален супермаркет виждаш, че сякаш няма вирус.
Всъщност борбата с коронавируса илюстрира друг важен извод- очевидно, ние като общество, не сме в състояние колективно да преследваме цели и да се борим с предизвикателствата на нашето време. Как ще се развие пандемичната обстановка у нас от тук насетне, един Бог знае.
Лично за мен политическото събитие на годината безспорно е детронирането на Бойко Борисов, което само по себе си не е много и няма да направи така, че българите да живеем по-добре, но пък е една голяма капка по-малко в езерото на ганьовщината и един срам по-малко за нас като нация.
Едно е ясно, изпращаме година, която ще остави своя тежък отпечатък върху политическата ни система, както и година, която има потенциала да даде началото на едно дълго преформатирането на политическия процес у нас. Дали тази трансформация ще бъде само на обвивката и на фасадата или ще проникне на дълбоко в устоите на обществения договор у нас, тепърва предстои да видим.
Целия обзорен за годината епизод можете да чуете във връзката!
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар