Да отидем на трети парламентарни избори тази година не е пагубен, но със сигурност не е предпочитан вариант. И сега се забелязва амортизация и умора, а за някои от формациите трети вот ще е непосилен от гледна точка на ресурси и организация.
В допълнение, новите формации, които набраха инерция през последната година, ще загубят неимоверно много в случай, че не успеят или поне не се опитат да възпроизведат дори краткосрочно управление, тъй като разочарованието към тях ще нарасне. Бягането от отговорност от обикновена и необоснована опорка ще се превърне в обективна оценка и това би дало своето отражение на втори предсрочен вот тази година.
Накъде духа вятърът: последни сметки преди вота
Основните кандидати за коалиционно управление са ясни – „Има такъв народ“, „Демократична България“ и „Изправи се! Мутри вън!“. Въпросът е дали броят на мандатите им ще достигне заветното 121, като за момента изгледите са те да се нуждаят от минимална външна подкрепа. От кого ще дойде въпросната подкрепа е фундаментален казус, който тепърва ще се решава, тъй като почти всички опции са определяни като „токсични“.
Не се нуждаем от силно лидерство и заявки, а точно от обратното
През последната година, белязана от дълбока политическа криза, многократно чухме твърденията, че на сцената липсва сериозна заявка за управление – конкретна партия и лидер, които да срещат широко народно одобрение и да притежават капацитета да поемат юздите на държавата.
Твърдението е точно толкова резонно, колкото и симптоматично за негативите на политическата ни култура. Изобщо идеята, че липсата на конкретна заявка някой да ни „оправи“ е дефицит, не съвпада с идеята на представителната демокрация.
Истината е, че в момента се нуждаем точно от това, което изглежда, че се задава на хоризонта – широк партиен консенсус. Да, той може да бъде труден за постигане и да бъде сложна сплав между различни програми и идеологии. Да, той може да бъде нестабилен и с голям потенциал за вътрешни конфликти и патови ситуации. Да, има вероятност партийното обединение да не просъществува цял мандат. Въпреки всичко, това изглежда както най-логичния, така и най-полезен развой. Да разгледаме защо.
Склонността ни към авторитаризъм
Свикнахме решенията на всички министерства и институции да бъдат взимани от едно единствено кресло в Министерски съвет. Може да изглежда безгрижно и лесно, но определено не е програма за ускорено развитие.
Очевидно е, че у нас има склонност към авторитаризъм и последните 12 години го показват перфектно. За това роля играят както посткомунистическите характеристики на обществото, така и дефицитите в политическата ни система, които не налагат допълнителни бариери и не възпират възможността за узурпиране на властовите отрасли. Това е още една тема, на която бъдещото правителство е редно да обърне внимание.
Немощни политици и беззъба кампания – какво да правим?
Когато говорим за широк партиен консенсус, узурпирането на властта от една партия и лидер не става невъзможно, но е значително по-трудно. Разбира се, първата сила в подобни коалиции може да се опита да наложи монопол на властта, а останалите партии активно да я подкрепят, както например в случая с „Обединените патриоти“ и ГЕРБ, но в задаващата се коалиция, предвид претенцията за власт на „Демократична България“ е малко вероятно да станем свидетели на подобен процес.
Обективният страх
Има едно обективно притеснение, за което почти не говорим покрай всички политически страсти напоследък. И то е свързано с приемствеността, но не в позитивния ѝ смисъл. През годините ГЕРБ изградиха една добре работеща система, съставена от корупционни практики, обръчи от клиентелизъм и зависимости, и хватка върху всички структури на властта. Това е то апетитното Борисово наследство.
Предвид ефективното функциониране на тази система и най-вече на корупционните ѝ аспекти, донесли титанични облаги на замесените в нея, страхът тя да бъде наследена и експлоатирана от следващата власт би трябвало да е обективен. Едно коалиционно управление би могло да възпре подобен развой, поради взаимно регулиращите функции на подобни обединения.
Взаимна регулация, диалогичност и отговорност
От основните плюсове на коалиционните обединения е, че те водят до взаимно регулиращи функции, заради рамките, които се налагат с цел просъществуването на коалицията. Това важи особено когато не става дума за една партия със силно изразено преимущество и една малка, която просто донася липсващите гласове.
При подобни формати е нужен консенсус, а пък за него е нужен диалог. Оттук следва, че в едно партийно обединение след изборите е шансът да се върнем към аргументиран политически дебат, баланс между гледните точки, по-малко радикализъм и повече експертни решения, от които държавата наистина се нуждае.
Не на последно място, това, че властта няма да бъде концентрирана в ръцете на една партия или личност не означава задължително размиване на отговорността, а по-скоро нейното разпределяне между различни субекти, което още веднъж е полезно за настоящето състояние на демокрацията в България.
Да не се залъгваме: смяната на караула не променя нищо на първо време
Предвид общественото недоволство и волята за промяна на управленския модел, отговорността и тежестта върху следващото управление са огромни. Самата смяна на властта не носи нищо със себе си. Като добавим прогнозите за задаваща се тежка икономическа криза, ситуацията става още по-сложна. Ако досега „партиите на протеста“ се бориха кампанийно и използваха анти-ГЕРБ и анти-статукво риторика, за да градят допълнителна подкрепа, то трудното за тях тепърва ще започва с евентуалното им идване на власт.
Купуването и продаването на гласове са престъпления!
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар