Поглед назад: За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла…

08:00, 28 май 21 / Поглед назад 25 4254 Шрифт:
Ирина Иванова

На 28 май (10 юни по нов стил) преди 109 години спря да бие лудото сърце на един от най-големите българските интелектуалци Пенчо Славейков. 

Неразбран, прокуден от родината си и дълбоко обиден на българските политици, поетът си отива на 46 години след два сърдечни удара в италианското градче Брунате. До последния си дъх обаче той не е сам, а в прегръдките на любимата си Мара Белчева.

„За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла… “, пише Пенчо Славейков в баладата си „Неразделни“.

Никога вече в България

Изгнанието на Славейков в чужбина започва година преди да си отиде от този свят, след като през юни 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява като директор на Народната библиотека. Изпраща го уредник на училищния музей към министерството с в пъти по-ниска заплата. Освен това той е натикан в кабинет на четвъртия етаж, до който стига трудно по дървени стълби. Изкачването им по няколко пъти на ден и пренасянето на книги утежняват още повече здравословното състояние на Славейков. Причината- измръзване на ледената пързалка на река Марица като младеж. През януари 1884 г. той заспива на леда и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение, заболяването му оставя поражения за цял живот – затруднено е придвижването му (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. 

Поради тежестта от работата в музея, Славейков взема тримесечен отпуск по болест и заминава за Цюрих при любимата си Мара Белчева. Последва уволнение и от там. Дълбоко огорчен и с влошено здраве, той решава да не се връща повече в България.

Поетесата Мара Белчева, останала вдовица на 23 г. след убийството през 1891 г. на съпруга ѝ Христо Белчев, министър на финансите в правителството на Стамболов. Тя става спътница на Славейков от 1903 г., когато продава къщата на съпруга си в София и с капарото двамата планират да живеят в Италия.

Те се местят последователно в Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано и Рим. Накрая решават да се установят в Брунате във вила „Белависта“. Стаята им е скромна - с две легла, гардероб, умивалник, скрин и масичка с два стола. След живот на полюси между радост и тъга, в ранните часове на 28 май, той получава инсулт, а по-късно същия ден втори слага край на земните му дни. Прения ден му прилошава, но отказва да бъде извикан лекар.

Нобелова награда на ръба

Тъжната вест Мара Белчева съобщава на Алфред Йенсен, който междувременно е номинирал българския поет за Нобелова награда за литература, с думите „Пенчо не диша вече“.

Смъртта му слага край на неговата номинация и впоследствие наградата за 1912 г. е присъдена на немския писател Герхарт Хауптман. Йенсен номинира Славейков за литературното отличие на Шведската академия на 30 януари 1912 г. за поемата „Кървава песен“, като мотивира предложението си и с цялото творчество на българския творец.

Около номинацията обаче има проблеми от страна на българските институции, които не изпращат писмено потвърждаващо предложение, въпреки че такова било обещано от Софийския университет. Междувременно се правят постъпки за номиниране на друг български писател - Иван Вазов.

Поддръжниците на Вазов изпращат писмо и до Йенсен, който им отговаря, че кандидатурите за Нобелова награда се подават преди 1 февруари до секретаря на Шведската академия. Такава молба не е била получена от никоя българска институция нито за Вазов, нито за Славейков. Това е причината самият Йенсен два дни преди крайния срок лично да номинира Пенчо Славейков.

През април 1912 г. той представя пред Нобеловия комитет предложение и мотивацията. Смъртта на Славейков слага край на обсъждането.

Първоначално Славейков е погребан в Брунате, но през 1921 г. костите му са преместени в България.

На фасадата на неговата вила Съюзът на българските писатели е поставил барелеф с надпис на български и италиански език: „В този дом - прокуден от своята родина - почина през 1912 година големият български поет и патриот Пенчо Славейков“. А под него е мраморната плоча от български студенти в Падуа, върху която е изписана строфа от епилога на „Кървава песен“: „Дано ми Богъ даде тукъ азъ да доживея последните си дни далечъ от родний край...“

***

Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във FacebookInstagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама