„Да си антикомунист и антифашист е въпрос на чест и достойнство" е твърдение на един от светлите умове на ХХ век, Збигнев Бжежински. Позиция, защитата на която в името на честта и достойнството, коства живота на хиляди българи след окупацията и преврата на 9 септември 1944 г.
Един от многото онеправдани, незаслужаващи тежката си участ, е роденият на 23 юли 1891 г. в Станимака (днешен Асеновград) Тодор Кожухаров. Ученическите му години минават в Пловдив. Вече младеж избира военна кариера и попада в т.нар. царски випуск на Военното училище в София. Сред възпитаниците му са и бъдещият цар Борис III и Иван Багрянов, бъдещ министър-председател. Любопитна подробност е, че друг техен съвипусник е по-късно известният архитект Йордан Севов. Същият, заради разговор с когото, царят закъснява и така спасява живота си при атентата в църквата „Света Неделя".
Сред преподавателите е обаятелният Борис Дрангов с чин майор. След завършването си през 1912 г. Тодор Кожухаров участва като артилерийски офицер в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. Отличен е и с толкова на брой медали за храброст. Раняван два пъти, остава инвалид и до края на живота си си помага с бастун.
Първоначално започва да преподава във Военното училище и е избран да ръководи Съюза на запасните офицери за две години. Интересите му го насочват към литературата. Записва се студент в Софийския университет. Интересува се и от политика. През 1922 г. е уволнен от Военното училище от министър на земеделското правителство, заради публикуван фейлетон против цензурата.
През годините Тодор Кожухаров сътрудничи във всекидневника „Слово". След уволнението му от Военното училище е приет за работа в редакцията. Основната критика на вестника е към земеделското правителство на Стамболийски. Мишена на обвиненията стават също и БКП и СССР. Всички леви политици в България ненавиждат страниците му, тъй като неговите публикации се придържат към истината, подлагат на критика тесните партийни виждания и се обявяват срещу идейните крайности от всякакъв вид. Основатели на изданието са Александър Греков, който е застрелян от анархокомунисти в центъра на София през май 1922 г. и Никола Милев, който също е застрелян от комунисти, организирани от БКП и съветските служби, през 1925 г.
Само след няколко години редакторска дейност Тодор Кожухаров застава начело вече като директор на популярното „Слово". Води го цели две десетилетия, до края му, след преврата през септември 1944 г. Публикува огромен брой очерци, разкази, спомени, портрети на известни личности от историята, а фейлетоните му се радват на огромна популярност. Мемоарите му от времето на Първата световна война и последствията за България от нея остават без аналог в литературата от този исторически период.
Вестникът особено втърдява позициите си по време на Втората световна война. Обявява се против т.нар. Соболева акция, която е по инициатива на БКП и цели сключване на пакт за взаимопомощ между СССР и България. Особен акцент в битието на всекидневника е разкритието за чудовищното престъпление на Червената армия в гората Катин, а именно масовият разстрел на полски офицери. Истина, която грижливо бе прикривана в продължение на десетки години. Вестникът критикува създаването на Отечествения фронт, определяйки го като предателски, както и партизанското движение. Публикуват се статии, в които се припомня за българо-германските военни успехи от началото на века. Всичко това докарва до бяс левите сили в България, които както тогава, така и по-късно винаги предпочитат лъжата. Политическите му фейлетони са безмилостни по отношение на левите политици у нас и в чужбина. Публикува под псевдонимите Федя Чорни и Щабскапитан Копейкин.
Въпреки дейността си като директор на вестник „Слово", в Народното събрание, в качеството си народен представител избиран четири пъти, Тодор Кожухаров изказва съчувствие и тревога за бъдещето на СССР. Противопоставя се решително срещу депортацията на евреи. Подписва писмото на Димитър Пешев и още 42-ма депутати, които се противопоставят на антисемитските мерки на правителството. В текста се настоява да се потвърдят за неверни слуховете за изселването на евреите от границите на България. Акцент е подписът на може би най-прогерманския и близък на Тодор Кожухаров политик у нас Александър Цанков. Писмото завършва с думите:
„Честта на България и на нейния народ е не само въпрос на чувство – тя е преди всичко елемент на нейната политика. Тя е политически капитал от най-голяма стойност и затова никому не е позволено да го разпилява без оправдание, което би споделило и целия народ."
Чувството за чест не помага на Тодор Кожухаров след окупацията на България от Червената армия. Предложено му е да стане член на българското правителство в изгнание, но той отказва, въпреки предусещането за това, което го очаква. Ето неговите думи към семейството:
„Мои деца, преди пет минути взех съдбоносно решение, с което се осъдих на смърт, а вас на много страшни изпитания... за което ви моля от сърце да ми простите... Бе ми предложено да вляза в състава на задграничното правителство на Александър Цанков, да стана емигрант... но аз не мога да стана спикер на Радио Донау и да лая срещу моя народ и страна".
Осъден е на смърт от позорния Народен съд, както и на 5 милиона лева глоба и конфискация на имуществото. Изведен за екзекуция през нощта на 2 февруари 1945 г. заедно с други осъдени на смърт, Тодор Кожухаров се провиква: „Не трябва да плачем за нас, а за България!" и запява химна „Шуми Марица". След разстрела творбите му са забранени и иззети от всички библиотеки. Едва през 1996 г. е реабилитиран от Върховния съд.
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар