„…и след мъглата: „А мъгла“

Това пееше Тодор Колев в „Как ще ги стигнем“ (американците). Но последните доста години „Мъгла“-та се стели над родното, че и европейско, политическо пространство. Взимам повод от изминалите избори, резултатите от които са добра основа за размисъл какво се случва у нас и какви тенденции може да се очакват.

Процентите са широко коментирани, загубата и приливът на гласове също. Все пак е добре и тук да отбележа статистиката за основните герои на анализа. ГЕРБ губи една трета от гласовете си спрямо изборите от 2017г., БСП – половината, „Демократична България“ почти удвоява резултата си (през 2017 г. КП Движение „Да, България“ има 101 177 гласа, а „Нова Република“ – ДСБ – 86 984), ДПС практически запазва позициите си (увеличение от 20 хил. гласа), а разделените Патриоти губят повече от двойно (отчитайки и гласовете за „Воля“, която сега беше в коалицията с НФСБ). Естествено не можем да сравним (поради липса на участие), но и да подминем „Има такъв народ“ с получените близо 565 хил. гласа.

Всъщност отливът от ГЕРБ, БСП и „Обединени патриоти“ има своето разпределение към „Има такъв народ“ и „Демократична България“. В своя политически генезис ГЕРБ и „Има такъв народ“ са идентични. През 2009 г. Бойко Борисов спечели изборите със закани за възмездие и справедливост. Днес Слави Трифонов използва същата реторика. Какво се случи с тогавашните закани е известно. Надали някой очаква сега развитието да е по-различно, но както е казано – „надеждата умира последна“. Така че е естествено гласувалите с надежда за ГЕРБ след 2009 г. да се преориентират към следващия продавач на надежди.

„Обединени патриоти“ естествено загубиха от разделянето си. След отличното си представяне на евроизборите и изненадващо доброто на местните през 2019 г., ВМРО си повярва че може да е самостоятелен играч в политиката, без необходимото усилие за това. Но Трифонов играе на патриотичната карта почти толкова дълго, колкото и Каракачанов. Нещо повече, Трифонов имаше ежедневен праймтайм ефир в продължение на 20 години. Нещо невъзможно за който и да е политик. Така че съвсем естествено част от патриотичните гласове да са прелели към „Има такъв народ“.

БСП се оказа донор в две посоки – една част от традиционния им електорат замина към Слави, отново с надеждата за възмездие, но по-интересно е да проследим отлива в друга посока – към „Демократична България“. Всъщност преливането на гласове между тези две формации започна още на местните избори през 2019 г. Тогава в желанието си да елиминират ГЕРБ, на втория тур двете формации гласуваха заедно – „Демократична България“ за Мая Манолова за кмет, а БСП за всички явили се на балотаж от „Демократична България“. Резултатите от парламентарните избори ясно показват как това повлия и на Манолова, и на „Демократична България“ . Това, което БСП не оцени е, че истинският й политически проблем е „Демократична България“, а не ГЕРБ.

И така нека се опитаме да разгледаме тези резултати през призмата на идеологията. Най-отчетливо това се вижда при флуктуациите между БСП и „Демократична България“. Тенденция, която отдавна се наблюдава в Западна Европа и ясно се затвърди на последните евроизбори, стигна и до нас. Старите леви социалистически и социалдемократически партии губят популярност и дори изчезват. На тяхно място възход имат новите ляво–либерални формации и екстремистката левица, в лицето на „Зелените“. В познатата ни реторика могат да бъдат разглеждани като тесните и широки социалисти от първата половина на ХХ век. Като лидер на БСП, Сергей Станишев усети тази тенденция и поведе партията си в перспективна посока. Провалът му доведе Корнелия Нинова, която се опита да играе консервативен политик, но за левицата консервативното всъщност е ретроградно. Това донесе кратковременен резултат на изборите през 2017 г., но процесите са необратими. На тези избори ляво-либералните избиратели, особено в София, ясно припознаха „Демократична България“ като своята идеологическа формация. След вливането на партия ДЕОС в „Да, България“, коалицията със „Зелените“ и практическото отсъствие на позиция и влияние на ДСБ след Радан Кънев, „Демократична България“ изцяло се вписва в идеологическата парадигма на лявото и ултралявото в Европа. Присъствието на Радан Кънев в ЕНП по никакъв начин не е проблем, доколкото по-голямата част от самото ЕНП и от основната водеща партия на германските християндемократи отдавна са изоставили консервативните принципи. Достатъчно е да видим позициите им по емигрантските въпроси, Истанбулската конвенция, глобалното затопляне, регулирането на икономиката и прочее. Тези тенденции в ляво ще продължат да се развиват и през следващите десетилетия, което означава, че ако БСП не се върне към линията на Станишев е обречена. По-вероятното е „Демократична България“ да продължи с привличането на ляво-либералните гласоподаватели и да остане с трайно, но ограничено присъствие в българския политически живот.

Причината за последното е, че като цяло българите са консервативни. Залитането им по популистки лозунги преди на ГЕРБ, сега на „Има такъв народ“ може да се дължи от една страна на недостатъчна зрялост в рамките на демократичното управление, от друга на подобни процеси в Европа, но най-вероятно в дълбоко вкорененото в културата ни търсене на „Спасител“. Дали ще е приказката за Неволята, която да поправи колата, дядо Иван, който да ни освободи или онези безименни „ТЕ“ които са ни виновни, е без значение. Важното е, че възлагаме надеждите си на някой, който да промени живота, а защо не и съдбата ни, а когато това стане, не по очаквания от нас начин, се възмущаваме и търсим следващия. Това обаче е съществен момент от изграждането на консерватизма, защото той не е идеология, а еволюция, която изисква време, грешки, уроци и поуки.

Точно уроците и поуките са това, в което към днешна дата „Обединени патриоти“ и в частност ВМРО се провалиха. Правейки заявка за консервативна партия, те останаха в тясната ниша на интереса си към македонския въпрос. Е, успяха да спрат приемането на Истанбулската конвенция, но това бе крайно недостатъчно. Посланието в кампанията „България над всичко“ беше добро, но то трябваше да се предхожда от категорични и смели действия в управлението през последните четири години. Имаше множество такива възможности през мандата, но те или биваха проигравани от политическото твърдоглавие, достигащо до детски инат на Валери Симеонов, или пропилявани от мекотата и нерешителността на Каракачанов.

Идеологическото разпределение на българската политическа сцена е в ход. Ляво-либералните процеси се очертават значително по-ясно. Това е естествено, поради тяхното идеологическо уплътняване. Когато имаш ясна доктрина е лесно да се организираш, да привлечеш или да отблъснеш. Недостатъкът е, че всяка доктрина рано или късно се проваля. Консервативните процеси са бавни, както е бавна и еволюцията, но именно поради това са устойчиви и в края на краищата успешни.

От 2009 г. над българския политически терен се е спуснала гъста мъгла. Тя ще продължава да ни обгръща, ще продължат и проблясъците – понякога слънчеви, но по-често от светкавици. Това е естествен процес при големите политически преобразования, когато от една идеологема се преминава към друга. Исторически погледнато тези процеси са бързи. Ако приемем, че идеологическата доктрина, властвала през ХХ век, започва през 1917 г., то сто години по-късно нейното изчерпване е очевидно. Това е по-малко от миг, сравнено с двумилионната история от възникването на човека. Но от гледна точка на нашия живот това са пет поколения. А на нашето се е паднало да премине през най-гъстата мъгла. Времето ще покаже колко ще се лутаме и как ще предадем щафетата на идното.