Един от основните фактори, които бележат политическата култура на българското общество, е свръх персонализирането на партиите и политическия живот като цяло – белег, заровен дълбоко в тоталитарното минало. Именно този феномен оказва особено негативно влияние върху идеологическия и политически дебат и замъглява реалната преценка върху това какво предлага всяка една партия.
С оглед на предстоящите парламентарни избори и разграничавайки се от лидерския фактор и персонализирането на политиката, доколкото е възможно, в поредицата „Предизборен разбор“ ще вникнем във всяка една формация с потенциал за влизане в парламента, в опит обективно да оценим какво представлява тя и какво предлага не просто на избирателите си, но и какъв е ефектът ѝ върху политическата система и обществото. Във втората част на фокус са БСП и обединението „Демократична България“ в ролите на най-назадничавата и най-модерната формация на родната сцена.
Предизборен разбор: коалицията в сянка
БСП
Една от двете партии, които имат действителен политически живот, с други думи, съществува и оцелява във времето, поддържайки база от електорат, който неизменно ѝ дава стабилно парламентарно присъствие. Фактът, че БСП остава на сцената в продължение на десетилетия, преживявайки всевъзможни кризи, я превръща в една от традиционните партии в България. Не на последно място БСП е единствената партия със същинска вътрешнопартийна борба по образеца на партиите в развитите демократични държави.
От една страна, макар и недостатъчно, в редиците на БСП се намират квалифицирани кадри с подходящо поведение, а от партията качиха нивото на парламентарната си група, вкарвайки в парламента през т. нар. гражданска квота лица с добро обществено реноме и доказана експертиза. Въпреки това БСП продължава да изпитва сериозен кадрови дефицит, част от причината за който е имиджът на партията и липсата на ресурси. Друга причина е капсулирането на кръговете вътре в партията и затварянето на вратата за нови лица, идващи извън добре познатите клики на върха. Именно недопускането на персонажи извън обхвата на червената върхушка води до липсата на свежи идеи в крак с времето и така се образува архаичният образ на БСП като цяло.
От друга страна висшето ръководството на партията дълго време изглеждаше повече като сдружение на олигарси, отколкото партийци със същински политически и обществени амбиции. Оттук идваха и огромна част от проблемите, свързани с липсата на управленска воля, откровеното бягане от отговорност и неспособността (нежеланието?) за модернизация. БСП не успя да излъчи нито свой кандидат за кмет на София, нито президентски кандидат, а вместо това заложи на това да подкрепя „независими“ кандидатури. Ходът може да бъде тълкуван и като мъдър поради компрометирания имидж на столетницата, който е способен да засенчи качествата дори на перфектен кандидат. Същевременно е явна проява на пасивност и липса на капацитет.
Парадоксално, но въпреки доскорошното присъствие на едри предприемачи и приватизатори в ръководството на БСП, левицата е в окаяно финансово състояние, а липсата на ресурси и стимули я обрича пак да се надява да изнесе предизборната кампания на инерция и на анти-ГЕРБ риторика.
Въпреки проведените от Корнелия Нинова реформи, „прочистването“ на партийното ръководство и задаването на нов курс, белегът върху БСП остава, а партията сякаш се намира в перманентна криза. В допълнение, имиджовият проблем на асоциация с комунистическото минало и номенклатурата изглежда, че вечно ще висне над столетницата.
От идеологическа гледна точка БСП продължава да се лута. Като лява партия би трябвало да е традиционен избор сред най-младите избиратели, тъй като именно младите поколения са социалните групи с характерно ляво мислене. В българския контекст обаче БСП е партията, с която младите избиратели се асоциират най-малко, дори незначително, което пък е красноречиво за пропастта, към която партията се е запътила.
Освен откровения популизъм, превзел изцяло българската политическа сцена, при БСП се наблюдава и тънко навлизане в идеологическите граници на патриотизма – подход крайно нетипичен за една „лява“ партия. БСП се радва на едни от идеологически най-преданите и грамотни симпатизанти и именно въпросното залитане и отклонение от класическата лява идеология е възможно да донесе допълнителни негативи, отчуждавайки част от твърдия ѝ електорат в дългосрочна перспектива.
„Демократична България“
Политическата формация, използваща най-умело модерните практики и канали на разпространение, което я прави избора на голяма част от младите предприемачи и експерти, проевропейски и модерно настроените избиратели. Също така и формацията, която най-значително увеличи потенциала си през 2020 г.
Комбинацията от трите основни партии, които формират „Демократична България“ (ДБ), ѝ дава потенциал за мобилизиране на експерти от различни сфери, широка гама от идеи и политики, както и овладяването на избиратели от различни социални прослойки.
От една страна виждаме присъствието на автентично дясна партия в лицето на ДСБ с претенцията, но не и потенциала, за овладяване на дясно мислещите граждани и бившите сини симпатизанти. От друга страна виждаме „Зелените“, което би могло да означава прогресивна ляво-либерална политика.
В крайна сметка двигателят на обединението, също либерална партия, се явява „Да, България“, откъдето идва основната сила, както и отговорната заявка за демонтиране на корупционния модел и постигане на върховенство на закона чрез реформа на съдебната система – едни от най-наболелите теми в обществото ни през последните десетилетия. Именно тази смела заявка успешно увлича избирателите и умело отмества вниманието от идеологическата несъвместимост на обединението. Все пак аргументът, че ДБ е дясноцентристко обединение, губи тежест и можем да разсъждаваме за коалицията като центристка формация, обединяваща десни и прогресивни ляво-либерални идеи.
Идеологическото противоречие носи със себе си и минуси. Например избирател, който се припознава в „Да, България“ и заявките на партията, може да бъде отблъснат от присъствието на „Зелените“ поради спорния им ефект върху бизнеса или от ДСБ заради контроверсната история на тази партия. Друга много по-значима слабост е, че подкрепата за обединението е предимно концентрирана в столицата.
След успеха на месните избори в столицата през 2019 г., акцията на Росенец, постоянното подаване на сигнали до институциите и голямото медийно внимание, формацията се намира на гребена на вълната. С това очакванията към ДБ са особено високи. Дали ще вдъхнат надежда в ерозиралата политическа система или ще се превърнат в поредното разочарование със заявка за демонтиране на порочния модел, ще зависи от подхода им към парламентарния живот и ходовете, които ще предприемат.
Бъдещи коалиции
Не бива сляпо да се доверяваме на заявките на почти всички партии за некоалиране с ГЕРБ и БСП. Трябва ясно да си дадем сметка, че мотивацията на всяка партия е да бъде в управление, тъй като това е единственият начин за прокарване на заложените политики. Произлизайки от това е редно да допускаме всякакви коалиционни конфигурации.
По начало редица фактори възпират коалиция между БСП и ДБ – различният профил както на двете партии, така и на избирателите им, ДСБ, както и неизгодните за БСП реформи, за които от ДБ настояват. Все пак, изправени пред сложна парламентарна конфигурация, след изборите е редно да очакваме поне сътрудничество в рамките на ограничаването на ГЕРБ и Борисов. По време на месните избори в София през 2019 г. наблюдавахме ключова подкрепа от страна на избирателите на БСП към кандидати на ДБ на балотажите за районни кметове. Този феномен е все пак знак, че поне симпатизантите на столетницата са склонни на компромиси.
Единственият шанс за коалиция ДБ-БСП е, ако тя е под формата на широка анти-ГЕРБ коалиция, която би включвала още няколко партии. Дали ще е възможна и устойчива можем да коментираме чак след излизането на изборните резултати.
По-важен определено е въпросът дали е възможна коалиция между ДБ и ГЕРБ?
След всички заявки от последните месеци би било разочароващо за избирателите на ДБ, ако обединението състави правителство заедно с ГЕРБ. Има все пак един фактор, който значително би увеличил шансовете за подобна коалиция – Бойко Борисов да не бъде премиер – предположение, което започва да изглежда все по-резонно.
А коалиция между БСП и ГЕРБ?
(Не)знайно защо това е тема табу. Широки коалиционни споразумения, дори между партии от двата края на политическия спектър, са практика в най-развитите демокрации. Австрия например десетилетия наред е управлявана от коалиция, обединяваща двете най-големи партии, единствено в името на националния и обществен прогрес. Уви, в българската политическа култура партизанщината стои по-високо от националния интерес.
Нинова направи всичко възможно да ограничи максимално гласовете за широка коалиция с ГЕРБ чрез отстраняването на ключови фигури, подкрепящи идеята, а отцепилата се група депутати бе ясен израз, че явно е успяла. Въпреки това „чистката“ на приближени до ГЕРБ далеч не означава отхвърляне на варианта за широка коалиция. Не на последно място, коалиция ГЕРБ-БСП би била изключително стабилна и би се радвала и на подкрепата на ДПС.
Такава коалиция обаче ще бъде същинско политическо самоубийство и за двете партии и ще разбие митовете, които налагат на електоратите си. Следователно е възможна само в ситуация на много тежка за статуквото криза.
Добави коментар