Поглед назад: Свадливият Кирил Христов

08:00, 29 дек 20 / Поглед назад 25 1831 Станислав Бояджиев
Снимка: БГНЕС

Извън всякакво съмнение и колебание, мястото на Кирил Христов, сред най-големите имена в историята на българската литература, е запазено. Уви, приживе съдбата на поета е низ от възторзи и огорчения, чиято амплитуда е рядко срещана. Възхваляван и охулван, той неотклонно следва своето призвание и участта на скитник по света. Сякаш  заглавието на едно от най-прочутите му стихотворения - "Скитник", се превръща в пророчество за живота му:

Минаваха години след години...
То беше сън, то беше дивен сън...
И той живя — и без да си почине,
без да скъпи ни младост, ни огън.

Роденият през 1875 г. в Стара Загора, Кирил, остава сирак и е отгледан от роднини. Учи в няколко града тук, докато не получава стипендия от Военното министерство, с която заминава за Морското училище в Триест (Италия). Там бъдещият литератор се запознава с творчеството на класически и модерни италиански поети. Широкият свят го вдъхновява и само след година престой, той сменя Неапол с Лайпциг, а по-късно преподава българска литература в Пражкия университет. През 1900 г. се връща в България и става учител в Шумен. На следващата година се премества в София. Работи в библиотеката на университета, редактира списание "Наш живот". Намесва се и в политиката. Пише в защита на Стоят Михайловски, който през 1904 г. е осъден условно заради статии срещу цар Фердинанд I. По време на войните в началото на века сътрудничи и на вестник "Военни известия".

Първите му стихосбирки започват да излизат от печат още преди края на века. Посрещнати са с възторг от публика и критика. Така изключително високото самочувствие на поета се затвърждава още по време на младежките му години. И как иначе, когато чете за себе си: "Велик е нашият Бог! Може би в този талант, се крие бъдещият наш гениален поет". По-малко от десетилетие е нужно на Кирил Христов, за да поиска от НС, едва 30-годишен, писателска пенсия. Опора за нескромността му дава примерът на парламента на Норвегия, който отпуска такава издръжка на 31-годишния Ибсен. Уникалната, невиждана егоцентричност на младия писател скоро се проявява по най-неприятен начин сред авангардния литературен кръг "Мисъл", създаден около едноименното списание. Негови представители са д-р Кръстев, Пенчо Славейков, П.Ю.Тодоров и Пейо Яворов. Първоначално приет радушно като редактор - чест за млад автор - К. Христов бърза да се изпокара със всеки един от тях. Следва шумно напускане с уверението, че той може без списанието, но то без него - не! Вън обаче го чака "литературна пустиня", както я описва самият той по-късно. Желанието му за мъст, го подтиква постоянно и той се заяжда дълги години с бившите си благодетели. В отровни статии, дописки, критики, сатири, поеми ги нарича с какви ли не имена. Обича кавгите, не се ограничава и с ярост се нахвърля върху когото свари. Скаран е с Дора Габе, с Елин Пелин, с Антон Страшимиров, с Александър Балабанов. Отговорът на засегнатите е отричане на творчеството му в различна степен. Изложен е на постоянни нападки, но по-страшното е липсата на признание, както и неспоменаването на името му в лекции за българската литература. Пенчо Славейков е най-яростен. Отрича дори художествените му обработки на народни песни, любовната лирика, поемите във фолклорен стил. Все работи на Христов, които преди сам е хвалел. Нападките идват от всички страни. За социалистите той е буржоазен и отделен от действителността, а останалите го обвиняват в липса на творчески самоконтрол, наричат го необуздан дивак, варварин, нецивилизован епикуреец. И как не, когато в патриархалното от векове българско общество, той връхлита със стихове като:

Розалия, кога? Три дена стават!

или

Да се любим днес, о мила,
що ни трябва утрешния ден?

Снимка: Антология от началото на ХХ век

Родината си той описва като "мъртвило" в стихотворение със заглавие "Жени и вино! Вино и жени".

В годините на войните Кирил Христов е в униформа и неговите патриотични стихове се пеят като маршове. Поетът отново е склонен на крайности - от недоволник се превръща в краен шовинист, мразещ всичко чуждо. И отново е критикуван от останалите трезви, сред вихъра на събитията, умове на интелигенцията. Този път е определен като объркващ духа на българите, които всъщност няма как да не са объркани след края на 1918 г. Търсят се виновници за поражението след края на Първата световна война и поетът е една от мишените на народното недоволство. Няколко години по-късно, през 1922 г., излиза Антология на четвърт вековното му творчество. Изданието предизвиква буря от негативни реакции и буквално кампания, която отрича всякакъв талант на юбиляра. Месеци наред в печата се обсъжда в негативен план както творчество, така и характера му. Кирил Христов се оплаква дори от стрелба в прозорците му. Уплашен е и бяга от Родината.
 
не, мене днес не ми... не ми е мило
за теб, о, роден край!

и
 
Прощавай, сбогом, тихичка родина,
напущам те без жал!

Шестнадесет години поетът живее извън България. Заменя Германия с Чехия. Убеден е, че това доброволно изгнание ще запази душевното му равновесие и ще спаси творчеството му. Принуден да общува и чете на чужди езици, но не спира да пише на родния си език. Следи и случващото се в България и не пропуска случай да се заяжда при възможност с всеки от многобройните си врагове. При гостуването на Яворов в Прага, той го нарича "манго", а останалите "полуинтелигентна сган". Своето място определя като връх на пирамидата на българската писменост и прибавя "то не е лекомислена радост, а велик товар, велика отговорност....". Липсата на признание обаче го дразни. Печатан е у нас, но работите му се посрещат с пренебрежение и сякаш подсказват присъдата към автора им - "бивш поет". Стремежът на занимаващите се с литература у нас е да му посочат, че той не само е физически далеч, но е и духовно чужд. Всеки е руган, но на Ботев, Стамболов, Михайловски, Славейков се прощава, на Христов обаче - не! Той отвръща със същото. Носталгията обаче го кара да се нахвърли на всеки, който се опитва да обиди или подиграе България, особено ако е чужденец. Шовинизмът му се възвръща в най-крайна форма при подобни разправии.

С годините страстите се уталожват и към 1938 г. се появяват признаци за промяна. Няколко вестника го обявяват за класик, издава се юбилеен лист от 8 страници, очертаващ приноса му към родната литература, честват го в Народния театър със слово и приветствия. Канят го да се завърне и да забрави огорченията. Притеснен и от политическата обстановка в Европа, Христов напуска Чехия няколко месеца преди нахлуването на Хитлер. Посрещнат е триумфално в родната Стара Загора, а в София е обграден с внимание и топлота. Заобикалят го мнозина млади хора, почитатели на творчеството му. Вече остарял и болен той преоткрива идилията на родния пейзаж:

Човек се до човека тук не мачка,
животът девствен е и още цял.

Но дори и вече възрастен, потиснат от военните събития, той не изневерява на сприхавия си, високомерен нрав. Възприема себе си като "Роб на варвари - царствен поет!". Продължава да напада наши и чужди, заради според него "нескрита враждебност" към творчеството му. През 1941 г. гневно напада Петър Динеков за неговата "Антология на българската литература", а бурята от негодувание, надигнало се след като обругава в памфлет покойния от десетилетия Пенчо Славейков, отразява в стих:

Не питай за какво е този вой,
що край им изстъплението няма.
Сред идолите им посочи той
чувал, натъпкан със нечиста слама.
 
На 7 ноември 1944 г. посреща смъртта си убеден, че "зловиди им се всяка глътка слава", че българинът не обича превъзхождащите го, че предпочитаме свадата пред сговора. Но и с вярата:

"Щом закопаят ме, ще бъда като зрънце
 обилния си плод тепърва аз ще дам".

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашия коментар беше успешно пуликуван!