Поглед назад: Свадливият Кирил Христов

Извън всякакво съмнение и колебание, мястото на Кирил Христов, сред най-големите имена в историята на българската литература, е запазено. Уви, приживе съдбата на поета е низ от възторзи и огорчения, чиято амплитуда е рядко срещана. Възхваляван и охулван, той неотклонно следва своето призвание и участта на скитник по света. Сякаш  заглавието на едно от най-прочутите му стихотворения - "Скитник", се превръща в пророчество за живота му:

Минаваха години след години...
То беше сън, то беше дивен сън...
И той живя — и без да си почине,
без да скъпи ни младост, ни огън.

Роденият през 1875 г. в Стара Загора, Кирил, остава сирак и е отгледан от роднини. Учи в няколко града тук, докато не получава стипендия от Военното министерство, с която заминава за Морското училище в Триест (Италия). Там бъдещият литератор се запознава с творчеството на класически и модерни италиански поети. Широкият свят го вдъхновява и само след година престой, той сменя Неапол с Лайпциг, а по-късно преподава българска литература в Пражкия университет. През 1900 г. се връща в България и става учител в Шумен. На следващата година се премества в София. Работи в библиотеката на университета, редактира списание "Наш живот". Намесва се и в политиката. Пише в защита на Стоят Михайловски, който през 1904 г. е осъден условно заради статии срещу цар Фердинанд I. По време на войните в началото на века сътрудничи и на вестник "Военни известия".

Първите му стихосбирки започват да излизат от печат още преди края на века. Посрещнати са с възторг от публика и критика. Така изключително високото самочувствие на поета се затвърждава още по време на младежките му години. И как иначе, когато чете за себе си: "Велик е нашият Бог! Може би в този талант, се крие бъдещият наш гениален поет". По-малко от десетилетие е нужно на Кирил Христов, за да поиска от НС, едва 30-годишен, писателска пенсия. Опора за нескромността му дава примерът на парламента на Норвегия, който отпуска такава издръжка на 31-годишния Ибсен. Уникалната, невиждана егоцентричност на младия писател скоро се проявява по най-неприятен начин сред авангардния литературен кръг "Мисъл", създаден около едноименното списание. Негови представители са д-р Кръстев, Пенчо Славейков, П.Ю.Тодоров и Пейо Яворов. Първоначално приет радушно като редактор - чест за млад автор - К. Христов бърза да се изпокара със всеки един от тях. Следва шумно напускане с уверението, че той може без списанието, но то без него - не! Вън обаче го чака "литературна пустиня", както я описва самият той по-късно. Желанието му за мъст, го подтиква постоянно и той се заяжда дълги години с бившите си благодетели. В отровни статии, дописки, критики, сатири, поеми ги нарича с какви ли не имена. Обича кавгите, не се ограничава и с ярост се нахвърля върху когото свари. Скаран е с Дора Габе, с Елин Пелин, с Антон Страшимиров, с Александър Балабанов. Отговорът на засегнатите е отричане на творчеството му в различна степен. Изложен е на постоянни нападки, но по-страшното е липсата на признание, както и неспоменаването на името му в лекции за българската литература. Пенчо Славейков е най-яростен. Отрича дори художествените му обработки на народни песни, любовната лирика, поемите във фолклорен стил. Все работи на Христов, които преди сам е хвалел. Нападките идват от всички страни. За социалистите той е буржоазен и отделен от действителността, а останалите го обвиняват в липса на творчески самоконтрол, наричат го необуздан дивак, варварин, нецивилизован епикуреец. И как не, когато в патриархалното от векове българско общество, той връхлита със стихове като:

Розалия, кога? Три дена стават!

или

Да се любим днес, о мила,
що ни трябва утрешния ден?

Снимка: Антология от началото на ХХ век

Родината си той описва като "мъртвило" в стихотворение със заглавие "Жени и вино! Вино и жени".

В годините на войните Кирил Христов е в униформа и неговите патриотични стихове се пеят като маршове. Поетът отново е склонен на крайности - от недоволник се превръща в краен шовинист, мразещ всичко чуждо. И отново е критикуван от останалите трезви, сред вихъра на събитията, умове на интелигенцията. Този път е определен като объркващ духа на българите, които всъщност няма как да не са объркани след края на 1918 г. Търсят се виновници за поражението след края на Първата световна война и поетът е една от мишените на народното недоволство. Няколко години по-късно, през 1922 г., излиза Антология на четвърт вековното му творчество. Изданието предизвиква буря от негативни реакции и буквално кампания, която отрича всякакъв талант на юбиляра. Месеци наред в печата се обсъжда в негативен план както творчество, така и характера му. Кирил Христов се оплаква дори от стрелба в прозорците му. Уплашен е и бяга от Родината.
 
не, мене днес не ми... не ми е мило
за теб, о, роден край!

и
 
Прощавай, сбогом, тихичка родина,
напущам те без жал!

Шестнадесет години поетът живее извън България. Заменя Германия с Чехия. Убеден е, че това доброволно изгнание ще запази душевното му равновесие и ще спаси творчеството му. Принуден да общува и чете на чужди езици, но не спира да пише на родния си език. Следи и случващото се в България и не пропуска случай да се заяжда при възможност с всеки от многобройните си врагове. При гостуването на Яворов в Прага, той го нарича "манго", а останалите "полуинтелигентна сган". Своето място определя като връх на пирамидата на българската писменост и прибавя "то не е лекомислена радост, а велик товар, велика отговорност....". Липсата на признание обаче го дразни. Печатан е у нас, но работите му се посрещат с пренебрежение и сякаш подсказват присъдата към автора им - "бивш поет". Стремежът на занимаващите се с литература у нас е да му посочат, че той не само е физически далеч, но е и духовно чужд. Всеки е руган, но на Ботев, Стамболов, Михайловски, Славейков се прощава, на Христов обаче - не! Той отвръща със същото. Носталгията обаче го кара да се нахвърли на всеки, който се опитва да обиди или подиграе България, особено ако е чужденец. Шовинизмът му се възвръща в най-крайна форма при подобни разправии.

С годините страстите се уталожват и към 1938 г. се появяват признаци за промяна. Няколко вестника го обявяват за класик, издава се юбилеен лист от 8 страници, очертаващ приноса му към родната литература, честват го в Народния театър със слово и приветствия. Канят го да се завърне и да забрави огорченията. Притеснен и от политическата обстановка в Европа, Христов напуска Чехия няколко месеца преди нахлуването на Хитлер. Посрещнат е триумфално в родната Стара Загора, а в София е обграден с внимание и топлота. Заобикалят го мнозина млади хора, почитатели на творчеството му. Вече остарял и болен той преоткрива идилията на родния пейзаж:

Човек се до човека тук не мачка,
животът девствен е и още цял.

Но дори и вече възрастен, потиснат от военните събития, той не изневерява на сприхавия си, високомерен нрав. Възприема себе си като "Роб на варвари - царствен поет!". Продължава да напада наши и чужди, заради според него "нескрита враждебност" към творчеството му. През 1941 г. гневно напада Петър Динеков за неговата "Антология на българската литература", а бурята от негодувание, надигнало се след като обругава в памфлет покойния от десетилетия Пенчо Славейков, отразява в стих:

Не питай за какво е този вой,
що край им изстъплението няма.
Сред идолите им посочи той
чувал, натъпкан със нечиста слама.
 
На 7 ноември 1944 г. посреща смъртта си убеден, че "зловиди им се всяка глътка слава", че българинът не обича превъзхождащите го, че предпочитаме свадата пред сговора. Но и с вярата:

"Щом закопаят ме, ще бъда като зрънце
 обилния си плод тепърва аз ще дам".