Над 5000 загинали... така изглежда човешката трагедия на шестседмичната война между Армения и Азербайджан, продължение на неспиращия повече от три десетилетия Нагорнокарабахски конфликт.
Броят на жертвите вероятно ще се окаже много по-голям, ако Азербайджан оповести официално загиналите военнослужещи. От арменска страна средната възраст на загиналите е малко над 20 години. Конфликтът в Нагорни Карабах е красноречив пример за това до какво води подклаждането на омраза между народите, използването ѝ от политическите елити за консолидиране на власт, липсата на конструктивен диалог и ненавременното изглаждане на различията между нациите.
С подписаното примирие през изминалата седмица, Азербайджан си връща контрола върху седем окупирани района, които официално влизат в международно признатата територия на страната. Спорният регион Нагорни Карабах ще остане в арменски ръце и ще бъде свързан с охраняван коридор до Армения. Също така руски миротворци ще стъпят на терен и около 2000 руски войници ще опитат да гарантират мира през поне следващите 5 години. Така във всички държави в Южен Кавказ ще има присъствие на руски войски, след като такива вече има в базите в Абхазия и Южна Осетия в Грузия, и в покрайнините на Ереван в Армения, където е една от най-големите военни бази извън руска територия.
В Армения новината за резултата от подписаното примирие доведе до размирици, масово обществено недоволство и искания за оставката на министър-председателя Никол Пашинян. Така провалът да защитят отнетите територии хвърля Армения в политическа криза, изходът от която изглежда неясен. Армения на практика загуби едно поколение на бойното поле, а в крайна сметка е принудена да върне част от окупираните през 90-те земи, на които гледа като исторически заслужена справедливост. Същевременно, арменците се чувстват предадени от съюзника си в лицето на Москва.
В Азербайджан макар огромните човешки загуби новината бе посрещната с шествия и невиждана еуфория, тъй като там обществото отдавна се готви за този момент. Азерската нация живее с болката на загубената преди почти 30 години война и комплекса на ощетен народ. Не би било пресилено да кажем, че тазгодишната победа в Нагорни Карабах е най-значимото събитие в независимата история на Азербайджан. Едновременно с това, макар връщането на територия да е придружено с идването на чужда войска на азерска територия, с този успех династията Алиеви (управляващи Азербайджан) оставят своя траен исторически отпечатък и по този начин гарантира оставането си на власт още дълго.
Закономерната ескалация на конфликта в Нагорни Карабах
Снимка: Caspian News
Протестиращите в Ереван щурмуваха парламента след новината, че Армения е принудена да върне територия на Азербайджан.
Снимка: Daily Sabah
Освен Азербайджан другият голям печеливш е Русия
За привържениците на геополитиката и гледащите на международната карта като на шахматна дъска, ролята на Русия и нейното влияние имат първостепенна тежест върху конфликта в Нагорни Карабах. Много анализатори смятаха, че патовата ситуация в Нагорни Карабах през последните 25 години не просто устройваше Русия, а беше продукт на нейната политика. Аргументът е, че поддържането на конфликта позволяваше на Кремъл да лавира между замесените държави и да прокарва интереса си на база възможността във всеки един момент да наклони везните в дадена посока.
Макар този аргумент да е пресилен, тъй като сериозно неглижира процесите в Армения и Азербайджан, трябва да отчетем, че крайният резултат от тазгодишните сражения е в полза на Русия, тъй като ще разположи войници в Азербайджан. В Кремъл външната политика продължава да се кове почти изцяло върху логиката на геостратегическите интереси, а на постсъветското пространство се гледа като зона, която трябва да остане под руски контрол. През тази перспектива Южен Кавказ придобива специално геополитическо значение за Русия, главно поради три причини.
Първо, разположението на Южен Кавказ го прави ключов от гледна точка на сигурността. За Кремъл едно от основните притеснения винаги е било, че евентуален политически хаос в Южен Кавказ може да се пренесе на север (в Северен Кавказ, който е част от Русия), в така или иначе един от най-проблемните райони на Руската федерация.
Второ, от геополитическа перспектива Азербайджан представлява ключова територия. Например, в края на миналия век Збигнев Бжежински поставя Азербайджан сред петте най-важни от геополитическа гледна точка държави и казва, че „Азербайджан е тапата в бутилката, съдържаща богатствата на Каспийския басейн и Централна Азия“. Според Бжежински именно един независим Азербайджан, извън руската орбита, е ключът към енергийната диверсификация на Европа. По този начин, продължаващото руско присъствие и влияние в Южен Кавказ позволява на Кремъл да налага волята и интересите си и да ограничава свободата на Азербайджан на международната сцена.
Трето, произлизащо от първите две, основна цел на Русия е да не допуска изявеното присъствието на друга външна сила в Южен Кавказ. Именно тук е важно да споменем и Руско-грузинската война от 2008 г.
През годините след разпада на СССР, макар с известни конфронтации, Русия разви добри търговски и партньорски взаимоотношения с Азербайджан и установи алианс с Армения, който включва и арменското участие в международните организации, водени от Русия. В допълнение, Армения е икономически изцяло зависима от Русия и руските компании на територията ѝ. Също така Русия оперира военни бази на арменска територия, а руски части охраняват проблемната турско-арменска граница. По този начин Москва пазеше сложен баланс и се наложи като основния посредник между Армения и Азербайджан. Същевременно по-силните връзки на Ереван с Кремъл бяха предпоставка конфликтът да тлее без промяна, тъй като статуквото в Нагорни Карабах и окупираните територии беше в арменска полза.
Снимка: Euractiv
Защо Русия не защити алианса си с Армения?
В предишни случаи на ескалация, като например последната кратка война от 2016 г., Русия бързаше да посредничи за устойчиво прекратяване на огъня и в никакъв случай да не се нарушава статуквото в Нагорнокарабахския конфликт. Този път подходът на Кремъл беше различен. В Москва оставиха ситуацията да се развие (макар няколко примирия, които бяха нарушени минути след подписването) и в последствие лобираха за сделка в ущърб на Армения. Какво се промени този път?
Най-логичната причина, която можем да изтъкнем към момента, насочва вниманието към министър-председателя на Армения – Никол Пашинян и философията на новия политически елит в Ереван. Пашинян открито критикуваше Кремъл от началото на мандата си и целеше поне частично да обърне Армения в западен курс, като сформира прозападно ориентиран екип.
Именно така Армения попадна в капана на географията. Не за първи път станахме свидетели на последствията, когато държави в руската орбита и същевременно в геостратегически за Кремъл територии решават да преследват националния си интерес, който смятат, че сочи на запад (тук отново идва примерът от Грузия през 2008 г.).
Преди Пашинян да дойде на власт след „нежна революция“ през 2018 г.. в продължение на 20 години, Армения бе управлявана от корумпиран елит, произлизащ именно от Нагорни Карабах, който поддържаше топли отношения с Москва и в замяна получаваше подкрепа за запазването на статуквото в конфликта. Същият този елит умело използваше Нагорнокарабахския конфликт за мобилизиране на нацията зад себе си и за оставането си на власт. Същевременно не завеща нищо позитивно в икономически и социален план.
Макар да изглежда, че Русия е успяла в преследването на интересите си, по пътя допусна голяма грешка, а именно, че се изяви в светлината на ненадежден и нелоялен съюзник, което неизменно ще има негативно влияние върху репутацията ѝ. Предстои да видим и как загърбването на алианса с Армения ще повлияе на другите руски съюзи в постсъветското пространство.
Частично от раздвоя печели и Турция
За разлика от Русия, съседна Турция се прояви именно като надежден съюзник. В никакъв случай не може да се каже, че Турция е постигнала крайната си цел по отношение на Южен Кавказ и Азербайджан, но за сметка на това от Анкара взеха почти максимума от създалата се ситуация. Заради неоосманските си амбиции, от години насам Реджеп Ердоган се изявява като лидер на ислямския свят, и се обявява в защита на мюсюлманите по света. Чрез безусловната си подкрепа за Баку в течение на войната, изразяваща се не само в реторика, но и в ключова за победата военна помощ, Ердоган изпраща съобщение към света и затвърдява заявката си, че е готов да отстоява позициите на мюсюлманите в техните борби. Не на последно място, всичко това води и до затягане на турско-азерския алианс, чието мото е „един народ, две държави“. С това Турция остава фактор в Южен Кавказ.
Освен Армения другият губещ е Иран
Иран винаги е подхождал внимателно към конфликта и деликатно е заставал на арменска страна. Причината е, че в мултиетнически Иран живеят между 10 и 15 млн. етнически азери. По този начин на перспективата за силна азербайджанска държава никога не се е гледало с добро око от Техеран поради страха от сепаратистки движения в северозападната част на Иран, където е голяма част от азерското малцинство. Същевременно, частична победа за Турция в региона няма как да идва добре дошла за Иран.
Снимка: Deccan Herald
Дори конфликтът да изглежда потушен, не трябва да се надяваме, че оттук насетне Армения и Азербайджан ще започнат да изглаждат отношенията си. Напрежението ще остане, а въпреки присъствието на руски миротворци в следващите години може да се стигне до изолирани сблъсъци между двете държави. Стратегическата победа за Кремъл идва и с огромна отговорност. В ръцете на руските военни е да гарантират сигурното придвижване на мирното население, да предотвратят нови цивилни жертви и зверства, с които се помни войната от 1990-те.
Добави коментар