Без никакво съмнение 2020-та ще се запише като преломна година в историята на човечеството. А както е тръгнало, нищо чудно да се окаже и начало на ново социално-политическо летоброене. Както сега разраничаваме епохите на преди и след Христа, така бъдещите поколения може да делят времето на „преди и след Пандемията“. А повод за това далеч няма да бъде само тежката здравна криза, през която човечеството преминава в момента.
Капката, която преля
Коронавирусът се оказа костелив орех за учените, но най-вече и за политиците. Неспособността им да контролират ситуацията, неуверените действия и противоречивите сигнали, които през цялото време подават към населението, играят много лоша шега на властимащите по целия свят. Като има голяма вероятност това да се засили още повече през есента.
Първоначалният страх, който беше сковал всички ни, постепенно попремина и беше заменен от ново усещане – все по-нарастващо недоверие, че онези, които ни управляват, са в състояние да ни преведат успешно през каквато и да била криза.
Част от хората още в първите дни на наложената карантина изразиха притеснение, че ще бъдат ограничени гражданските им права. Изпаднаха в паника не толкова от непознатата болест, колкото от съмнението, че властите ще се възползват от ситуацията, за да затегнат още повече хватката си върху гражданите, а след края на пандемията ще намерят начин да не им върнат обратно поне част от отнетите заради извънредното положение свободи.
Този страх обаче се оказа неоснователен. Всъщност се получи точно обратното – самите правителства се озоваха в капана на мерките си. Първоначално създадоха измамното впечатление, че се справят с кризата уверено, но съвсем скоро се разбра, че си нямат ни най-малка идея как да подредят приоритетите и да въведат една последователна и логична тактика за преминаване през пандемията.
А едни управляващи, които видимо не знаят какво правят, са последната капка, след която народното недоволство по всевъзможни тлеещи и трупани с години проблеми прелива.
Коронавирусът като катализатор на социалното недоволство
Светът преди пандемията далеч не беше перфектен. Налагането на карантина, спирането на икономиката и паузирането на обществения живот за неопределено време първоначално създадоха погрешна надежда, че когато всичко премине, човечеството ще се е пречистило и ще има шанса да започне наново. Идиличната картинка беше засилена от новините за безпрецедентно възстановяване на природата на места, завладяни от човека, за изчистването на въздуха над големите мегаполиси и за завръщането на диви животни в урбанизираните територии. Всички се умилявахме от снимките на риби и лебеди из каналите на Венеция и си казвахме, че ако не друго, то хората поне ще се замислят за щетите, които причиняват на планетата с действието или бездействието си. Нищо подобно, разбира се, не се случи.
Народът масово си стоеше по къщите и мечтаеше само и единствено този кошмар да свърши, за да се върне отново към „нормалния“ си живот, забравяйки, че светът преди пандемията беше натрупал сериозно количество проблеми, които няма как да бъдат заметени под килима или забравени.
И когато карантините започнаха да падат, а хората постепенно да се завръщат към ежедневието си, разочарованието, че всичко си продължава постарому, подейства шокиращо на масите. Тлеещите социални и политически конфликти не само не са угаснали сами, а поради нарасналото недоверие към колебливите управляващи, пламват с нова сила.
Коронавирусът се оказа катализатор на общественото недоволство от политическото статукво, защото с пълна сила показа, че голяма част от онези, които управляват държавите по света в момента, са неспособни да се справят с по-сериозни предизвикателства. Правителствата на много места се показаха като група хора, които са по-скоро загрижени да не загубят властта си, отколкото да имат решимостта се заемат сериозно с проблемите, без да мислят за рейтинги и предстоящи избори.
В САЩ, Германия, Франция, Сърбия, България – макар и по различни причини, се катализираха натрупани вътрешни проблеми, които избиха в народно недоволство и протести. Дали заради правата на чернокожите в Америка, отделянето на Косово от Сърбия или срастването на властта с олигархията у нас – напрежението, нагнетено по време на мерките срещу пандемията, изби като пара през слабите места и конфликтните точки, и изкара хората по улиците. Този процес тепърва ще си проличава по все повече точки на световната карта.
Ще излекува ли пандемията болестите на демокрацията
Ако има нещо общо между все по-отдалечаващите се възгледи на консерватори и либерали, на леви и десни или на популисти и демократи, то е, че всяка от двете противоположни идеологии смята, че политическата система в национален и световен план е ако не счупена, то поне сериозно повредена. Вярно, че всеки обвинява другата страна за това, но едно е безспорно – западният тип демокрация определено е болна, след като допусна да стигнем дотук. И ако досега някак все нямаше достатъчно събрана обществена енергия за по-сериозни постъпки за промяна на това статукво, именно стресовата и сложна ситуация около коронавируса като че ли успя да я донагнети и изпълни със заряд.
Подобно нещо се получи при избухването на най-масовите протести в САЩ от много години насам, след убийството на чернокож от полицай. Не защото това беше някакъв уникален случай, след като по улиците на американските градове от много години това е едва ли не ежедневие. А защото хората, притиснати от стреса на пандемията, не успяха да понесат и допълнителния стрес от факта, че в страната им няма никаква сигурност дори от страна на властите, а самите управляващи допълнително разделят и настройват групи от обществото едни срещу други. И бунтовете избухнаха.
Изводът е, че едно общество е в състояние да понесе определено количество стрес накуп. Ако има една по-сериозна причина за недоволство, всяка следваща натрупана отгоре може да запали фитила на протестите и желанието за коренна промяна. Дали тя е възможна, е съвсем отделен въпрос.
Точно това се случва и в България
Българите отдавна живеем с непреодолимото чувство, че властта все нещо ни лъже, че корупцията се шири от най-ниския до най-високия етаж на управленската стълбица и че „онези горе“ така са се окопали, че няма сила, която да ги помръдне оттам. Само по себе си обаче това досега не е било достатъчно, за да се предизвика толкова масово недоволство, че управляващите да се почувстват застрашени от хората на площада. Последният подобен случай беше преди 7 години, а това е един доста дълъг период от време, имайки предвид, че оттогава насам не преживяхме някакъв особен ренесанс в обществено-политическия си живот, за да нямаме поводи за по-масови протести.
Нахлуването на прокуратурата в президентството или акостирането на една лодка на охраняван от държавни гардове частен плаж определено са дразнещи общественото мнение ситуации, но я се замислете през годините назад колко други скандални епизоди и безочливи действия на лица, заемащи високи постове, предизвикваха просто медиен шум за няколко дни, след което ги оставихме да преминат.
Нищо чудо коронавирусът и колебливата реакция на властите към него да подпомогнаха тази изострена чувствителност и непоносимост към процеси, с които досега „мирно“ съжителствахме години наред. Както знаете доверие лесно се губи и трудно се възстановява. Постоянното слагане, махане, връщане и после пак отменяне на разни мерки срещу заразата доста разклатиха вярата ни в това, че сегашните управляващи са в състояние да се справят с кризи. А в България кризата е повсеместна и това вече никой дори не се и опитва да оспори. Тя не е само в здравен аспект, а и в икономически, демографски, институционален, образователен, социален и още какъвто се сетите. И със сигурност я имаше и преди коронавируса, като все същите хора с власт уж ни „превеждаха“ през нея.
Ето тук се крие разковничето на избухналото обществено недоволство от последните дни. Как вече да повярваме, че хората, от които зависим като граждани на тази държава въобще ще могат да се справят както със здравната, така и с другата криза – онази, в която българското общество е изпаднало много отпреди пандемията?
И ако не друго, този път демокрацията ни най-накрая ще мине през един сериозен тест, изпробвайки два от най-силните си лостове за противодействие на кризи – протести и избори. Пък току виж този тест взел, та се оказал успешен за всички нас!
Браво. Добър анализ на случилото се досега.
Интересно е дали авторът би с оселил с прогноза за близкото бъдеще?