„Ние сме Евгени Марчев“ с този лозунг протестиращите се изправиха срещу органите на реда на 6-ия ден от антиправителствените протести. Посланието не можеше да е по-ясно и все пак още няма наказани за бруталния побой над 21-годишния Евгени Марчев и 29-годишния Димитър Педев.
Само преди дни станахме свидетели на шокиращи кадри, от които се вижда как група полицаи влачат момче с белезници при колоните на Министерски съвет. Друго видео показва как униформен напада с юмруци цивилен гражданин в микробус на МВР.
Евгени Марчев е получил три припадъка, преди да бъде отведен в „Пирогов“. А Димитър Педев е настанен в болница с комоцио и множество наранявания. В понеделник директорът на СДВР Георги Хаджиев заяви, че протестиращите са задържани заради непристойно поведение, а лекарска помощ им е оказана заради оплаквания от главоболие.
Агресията е в корена на човешката природа, но не каската и униформта ѝ придават чудовищен образ, а чувството за безнаказаност, което може да се види и от двете страни на протеста. Както при полицаите, така и при протестиращите.
Не бива да се изкушаваме да плюем по цялата система на МВР, защото в един момент ще търсим същите тези полицаи, срещу които пишем днес в социалните мрежи. Ключът в търсенето на пробема по-скоро е да разберем какво кара полиция и протестиращи да се чувстват комфортно да се пребият на улицата и след това да продължат с живота си все едно нищо не се е случило.
За безнаказаност ли става дума?
В България полицейското насилие не е прецедент. Провокациите на агитки и ултраси също. От годишния доклад на Българския хелзински комитет за 2020 година става ясно, че за 21.1% от интервюираните затворници органите на реда в България редовно превишават правата си. Затворниците се оплакват от насилие и по време на задържане, и в полицейското управление.
Снимка: Юлиан Тодоров
Пред „Свободна Европа“ Красимир Кънев, председател на Българския хелзински комитет, цитира статистика, според която от 40 000-45 000 души, имали контакт с полицията, 12 000-13 000 са бити.
През 2018 година са направени 200 преписки за полицейско насилие, а през 2019 година – преписките са 259. Миналата година са внесени три обвинителни акта, но нито един полицаи не е осъден.
От другата страна, имаме и провокатори, за които си припомняме само около масови събития, но които също минават между капките, когато става дума за понасяне на съдебна отговорност.
Разковничето е в разделението
Зад сухата стилистика на цифрите проличава нещо още по-плашещо: няма значение дали си студент, преподавател, с български или ромски произход – никой не е защитен от насилие. Негативният сигнал, който получаваме като общество е, че никой не понася отговорността за кръвта по улиците. Било то полицейски служител или ентусиазиран протестиращ с мазохистични наклонности.
Снимка: Юлиан Тодоров
Полицията не бива да се превръща в бухалка за общественото мнение и да създават впечатлене за полицейска държава, защото последствията от разделението на граждани и служители на МВР са ужасяващи. Това се демонстрира нагледно с бунтовете в САЩ след убийството на Джордж Флойд.
Канализирането на напрежение между органите на реда и обикновените граждани е в ущърб както на МВР, така и на хората, които трябва да пази. Насилието не ражда дисциплина или законност, а само повече насилие.
Колкото и банална да е тази фраза, изглежда, че трябва да се повтаря още много пъти, защото обществото ясно показа: повече бандити не ни трябват. И така го разбраха всички. Всички без самите управляващи.
Добави коментар