Насилието като средство за комуникация в България

14:00, 17 юли 20 25 1710 Шрифт:
Topnovini Автор: Topnovini

Ние сме Евгени Марчев“ с този лозунг протестиращите се изправиха срещу органите на реда на 6-ия ден от антиправителствените протести. Посланието не можеше да е по-ясно и все пак още няма наказани за бруталния побой над 21-годишния Евгени Марчев и 29-годишния Димитър Педев.

Само преди дни станахме свидетели на шокиращи кадри, от които се вижда как група полицаи влачат момче с белезници при колоните на Министерски съвет. Друго видео показва как униформен напада с юмруци цивилен гражданин в микробус на МВР.

Евгени Марчев е получил три припадъка, преди да бъде отведен в „Пирогов“. А Димитър Педев е настанен в болница с комоцио и множество наранявания. В понеделник директорът на СДВР Георги Хаджиев заяви, че протестиращите са задържани заради непристойно поведение, а лекарска помощ им е оказана заради оплаквания от главоболие.

Агресията е в корена на човешката природа, но не каската и униформта ѝ придават чудовищен образ, а чувството за безнаказаност, което може да се види и от двете страни на протеста. Както при полицаите, така и при протестиращите. 

Не бива да се изкушаваме да плюем по цялата система на МВР, защото в един момент ще търсим същите тези полицаи, срещу които пишем днес в социалните мрежи. Ключът  в търсенето на пробема по-скоро е да разберем какво кара полиция и протестиращи да се чувстват комфортно да се пребият на улицата и след това да продължат с живота си все едно нищо не се е случило. 

За безнаказаност ли става дума?

В България полицейското насилие не е прецедент. Провокациите на агитки и ултраси също. От годишния доклад на Българския хелзински комитет за 2020 година става ясно, че за 21.1% от интервюираните затворници органите на реда в България редовно превишават правата си. Затворниците се оплакват от насилие и по време на задържане, и в полицейското управление.

Снимка: Юлиан Тодоров

Пред „Свободна Европа“ Красимир Кънев, председател на Българския хелзински комитет, цитира статистика, според която от 40 000-45 000 души, имали контакт с полицията, 12 000-13 000 са бити.

През 2018 година са направени 200 преписки за полицейско насилие, а през 2019 година – преписките са 259. Миналата година са внесени три обвинителни акта, но нито един полицаи не е осъден. 

От другата страна, имаме и провокатори, за които си припомняме само около масови събития, но които също минават между капките, когато става дума за понасяне на съдебна отговорност.

Разковничето е в разделението

Зад сухата стилистика на цифрите проличава нещо още по-плашещо: няма значение дали си студент, преподавател, с български или ромски произход – никой не е защитен от насилие. Негативният сигнал, който получаваме като общество е, че никой не понася отговорността за кръвта по улиците. Било то полицейски служител или ентусиазиран протестиращ с мазохистични наклонности.

Снимка: Юлиан Тодоров

Полицията не бива да се превръща в бухалка за общественото мнение и да създават впечатлене за полицейска държава, защото последствията от разделението на граждани и служители на МВР са ужасяващи. Това се демонстрира нагледно с бунтовете в САЩ след убийството на Джордж Флойд.

Канализирането на напрежение между органите на реда и обикновените граждани е в ущърб както на МВР, така и на хората, които трябва да пази. Насилието не ражда дисциплина или законност, а само повече насилие. 

Колкото и банална да е тази фраза, изглежда, че трябва да се повтаря още много пъти, защото обществото ясно показа: повече бандити не ни трябват. И така го разбраха всички. Всички без самите управляващи.

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама