Поглед назад: Патриархът на българската литература

07:10, 09 юли 20 / Поглед назад 25 2619
Снимка: Уикипедия

На 9 юли отбелязваме 170 години от рождението на патриарха на българската литература Иван Вазов. Той е сред най-изявените български автори, а творчеството му отразява Възраждането и годините на България след Освобождението.

Роден е през 1850 година в Сопот в строго патриархално семейство. Неговите братя също са оставили следа в историята - военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, политикът Борис Вазов и д-р Кирил Вазов.

Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище. През 186г. учи гръцки и турски езици в Калоферското училище, където му преподава бащата на Христо Ботев - Ботьо Петков. По-късно става негов помощник даскал. Вазов продължава обучението си в Пловдивската гимназия, където освен гръцки и турски, учи и френски език. Две години по-късно баща му го връща в Сопот, за да поеме търговията, към която Вазов така и не проявява интерес. Той изписва тефтерите му със стихове, част от които са публикувани в стихосбирката "Майска китка". През 1870 година в "Периодическо списание" е отпечатано първото му публикувано стихотворение "Борба".

През 1870 година бащата на Вазов го изпраща при чичо му в Румъния, за да практикува търговия. Това също не успява да събуди търговския усет у младия поет и той бързо научава румънски език и започва да пише стихове, които излизат в "Периодическо списание", "Отечество" и "Свобода". Срещите му с българските емигранти, Ботев и Нено Тодоров запалват у него патриотизма и той бързо се връща в родния си град.

Снимка: Уикипедия

По-късно работи като учител и преводач, започва да учи и немски език. Става член на Сопотския революционен комитет, а след избухването на Априлското въстание се връща в Румъния, където е избран за секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Трудно успява да издаде първите си стихосбирки "Тъгите на България" и "Пряпорец и гусла".

Руско-турската война го посреща в Свищов, където е писар при губернатора Найден Геров. Тогава издава стихосбирката  „Избавление“.

След Освобождението е назначен за председател на Окръжния съд в Берковица. Покрай работата си пише "Грамада". През октомври 1880г. се мести в столицата на Източна Румелия Пловдив, където като част от Народната партия е назначен за депутат в Областното събрание, а след това е избран и в Постоянния комитет, на който става секретар.

В периода 1881-85 заедно със Константин Величков редактира "Народний глас", на страниците на който водят борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Батенберг. След това Вазов създава първото изцяло литературно списание в Бългаия - "Зора".

След провала на проруския преврат през 1886 г. Вазов, който е активен русофил, заминава през Цариград за Одеса, където пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.

Снимка: Уикипедия

През 1889 г. Иван Вазов се връща в България и се установява в София, където основава списание "Денница". През 1895 г. тържествено е чествана 25-годишната му литературна дейност, но романът „Нова земя“ е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане.

През 1894 година отново навлиза в политиката, избран е за депутат, а в периода 1897-99 е министър на народното просвещение. След дълга пауза от политическия живот е избран за депутат в Петото Велико народно събрание.

Откликва с три стихосбирки на Балканските войни. Той е сред мнозината, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война. Въпреки това възпява победите на българските войски. Става член на БАН през 1881, а от 1921г. е негов почетен член. Умира на 22 септември 1921 година в София на 71-годишна възраст.

Вазов завещава цялото си имущество на един от братята си, който се намира в затруднено положение. След смъртта му министър-председателят Александър Стамболийски създава специален закон, с който национализира цялото имущество и авторските му права без компенсация.

 

БОРБА

Народът простий се събирал

и в множество трупал

покрай певеца, който свирял

и вдъхновено пял.

И там със вик и с крясък буйни

смущавал звуковете струнни;

ала певец с наведена глава

си тихичко със пръст играял

и сред безумната мълва

той от да свири не престаял,

но всем ученье проповядал…

 

Невежи

 

Защо седиш така, несвесний,

над гъсла си пренесен ти,

та пееш някакви си песни

по цели дни, нощи?

Какво говорят тия струни?

Защо без спирка ги бръмчиш?

Защо със думи се безумни

на всеки час ти нас глушиш?

 

Певец

 

О, вие, от мъдростта лишени,

що слепи имате очи!

Не чувате ли, че това звучи:

„Ученье вам и пак ученье?“

Във него вашът е покой,

със него вам е всичко лесно,

от него ще текат безброй

блага за вас.

То вам ще бъде най-полезно.

 

Невежи

 

Каква ли полза в него щем намери?

Какво ли може то да стори?

Не може то да се яде,

нито пък небето да отвори

да падне манна зарад нас!…

Защо ни й то — това ученье?

 

Певец

 

О, чуйте що ви думам аз:

то дар велик е и небесен;

то прави всякого от нас

да бъде мъдър и честит, и свесен

и дава му голяма власт

над всичко — в този божий свят.

Учете се да разберете,

защо вас бог, кат сътворил,

със толкоз дарби надарил?

Нали от тез животни по полето

да бъдете по-горни ви?

Учете се, учете!…

Тогава зарад вас ще съмне…

Тогаз всяк ще е человек,

ще знай що е

и що му трябва в днешен век.

 

Невежи

 

Словата ти са много тъмни…

Нима не сме челяшка кръв,

като не сме така учени?

Нима и ти не си такъв,

ти — толкоз мъдър, изтънчений?

Недей със гъсла си нам да бръмчиш —

напразно пръсти си трошиш!…

Подобни си иди да дириш

глупци кат теб и тям да свириш.

Ний нужда нямаме от теб!

Ученье никому не дава хлеб!

 

Певец

 

Мълчи, несмислений народе,

що си останал жално сляп,

всегдашен роб на труд и мъка,

що от единът само хляб

не мислиш друго, не познаваш…

На по-високо се не предаваш!

Ти полза, полза дириш в вси места,

а полза що е — не отбираш

и сляп като си, не съзираш

де да се търси, де е тя!…

Умът ти е най-ограничен;

животът ти лош, безразличен.

Не можеш, клетий, да се насладиш

от нищо гиздаво, прекрасно!

Макар че същество си

пълновластно —

не можеш да се ползуваш от всичко,

що теб природа подарила.

Не знаеш що си бил от по-преди.

Твое отечество и твойте прадеди

що са били

и що за тях история открила —

не знаеш нищо за това!

Не знаеш за какво си назначен

и роду си що си ти задължен,

нито пък как да му се издължаваш —

ни теб, ни нему ти полезен ставаш!…

Ах! Нищо теб изящно не влече…

От нищо свето, идеално,

ни от високо — гениално —

ти не разбираш…

И нищо тебе не плени!

Ти ходиш в тъмний свят, във тъмний път,

нищожни, глупи търсиш забавленья

и тънеш в жалки заблужденья.

Умът ти с тъмнота покрит,

към все високо упорит —

не чувствува той нищо възвишено,

ни благородно, красно, възтържено;

и ти стоиш посред природата кат скот,

на нея вечно ти покорен роб!…

 

Но що казах? Ти, клетий, си доволен,

доволен, че не видиш, дет си долен,

потънал в тежък сън… облян със пот!…

„Ученье, думаш ти, не е ти нужно,

не трябва тебе тоз божествен дар?“

Мълчи, клетнико!… Творение бездушно!

Теб да накаже Рокът Прав

за упоритий твой нърав,

орисал те е от безкрайно време

навсякъде да носиш тежко бреме!

И дотогаз връх твоето чело

ще е бележено „Тегло“,

додето станеш доста свесен,

за да приемнеш тоя дар небесен.

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашия коментар беше успешно пуликуван!