В една от най-шокиращите глави (шеста) от книгата "Бай Ганьо", този национален антигерой, дребен търговец на розово масло, е пристигнал в Прага и се е самопоканил в жилището на Константин Иречек. Не го познава лично, но чехът действително е популярна фигура по това време у нас. Чужденецът знае български, за разлика от Ганьо, който друг език освен майчиния не говори. Въпреки нахалството си, той е поканен и се озовава на масата за обяд. Тук можем да прочетем най-популярните реплики на алековия герой: "А, оригнах се, прощавайте: туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!", както и широко разпространеното и до днес сред съвременниците ни виждане за политиците, че "и едните, и другите са маскари".
С безцеремонното си поведение натрапникът не отчита факта, че сам Иречек е политик. Но защо Алеко Константинов избира точно чеха, за да покаже разпространения не само по негово време, наш типаж на простака? Наглостта на последния търси опора в репликата: "И ваша милост, казва се, ако не от мойта - от българска софра все сте яли". Как се е озовал на нашенска държавна трапеза домакинът на Бай Ганьо в Прага? Изборът на автора е обусловен от вероятността по това време Константин Иречек да е бил пример и за европейска изисканост.
Едва 18-годишен, роденият във Виена през 1854 г., Константин Йозеф Иречек издава първата си научна работа "Книгописъ на новобългарската книжнина (1806 – 1870)". А дисертацията му в Карловия университет (Прага) се оказва първата цялостна научна "История на българите". Тогава той е 22-годишен. Тази крехка възраст на Иречек е повод напоследък у нас да се появяват публикации, които могат да се определят като "лъжица катран в кацата с мед". Изказаните съмнения са относно авторството на младия човек. Посочва се фактът, че дядо му по майчина линия е прочутият с интересите си учен-славист Павел Шафарик. Съответно бива обвинен за преписвач от трудовете на дядо си. Дори и да е така, укоримо ли е? Какво тогава да кажем за безкористната подкрепа от страна на Марин Дринов и още много българи? Едва ли може да се нарече преписване.
Силният старт в историческата наука закономерно отвежда Иречек в държавата, която става обект на неговия интерес още през младежките му години. България остава важна за него до края на живота му. През 1879 г. той се озовава в София, където бързо се присъединява към обществото и тесния кръг около княз Александър I. Ето как описва двореца, днес художествена галерия в центъра на столицата: "Княжеският палат също не бе съвсем нова сграда. Той е конакът на турските паши, съграден през 1873 година, малко преди войната, с ангария от населението на целия окръг. Първоначално сградата се състоеше от партер и един кат с 23 прозорци, с балкон над вратата. След пристигането на Княза, тя се намираше в печално състояние; в горния кат можеше да се живее само в две стаи; наслаганите по другите помещения тенджерета показваха, че през тавана капе на партера в секретарската стая, която беше канцелария и стая за чакане; жаби весело подскачаха по пода.". Освен мишата и какво ли не още напаст в столицата, чехът описва далеч по-шумното присъствие на крякащите земноводни: "Жаби пълнеха блатата из улиците и издаваха оглушителен крясък в целия град, под прозорци, дюкяни, градини и пр. Около минаретата се въряха хиляди гарги, по улиците се скитаха стотици кучета, главно около касапниците и къщите".
Особено близък е Иречек с друг чужденец на българска служба - финландецът Казимир Енрот, който по това време е военен министър в младото ни княжество. Младият, но учен чех бързо е назначен за главен секретар в Министерство на народното просвещение. Погледът му към нашенските политическите борби изглежда е ироничен. Сред съвременниците си се прочува с наблюдението, че българското население е "разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри". Твърди и: "Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят". Не гледа с добро око и на демократичната ни конституция. Този поглед го отвежда до министерското кресло по времето на Режима на пълномощията 1881-1882 г. Депутат е в две Велики и две Обикновени народни събрания. В едни по-късни, смъртоносни за такива като него, години би получил определението "монархо-фашист". За щастие не ги е доживял. Умира на 63-годишна възраст във Виена на 10 януари 1918 г.
Големи са заслугите на Константин Иречек за организиране на учебното дело, както и приноса му за всеобщо задължително безплатно начално образование, за все повече средни и специализирани училища, за подготовката на учители, за създаването на учебни програми. Участва в организацията и на висшето образование. По времето, когато е бил директор на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София, поставя основите на модерната функционалност на библиотечните фондове и каталози, както и обогатяването им с нови заглавия. Принос има и към законовата основа на административното делене. Участва активно в изграждането на културни институти, както и в опазването на старините. Председател е на Учебния съвет при Министерството на просвещението. През 1884 г. става член и е сред инициаторите за възобновяването на дейността на създаденото преди години в Браила (Румъния) Българско книжовно дружество. По-късно, през 1911 г. то е преименувано на Българска академия на науките, познатата и до днес БАН. Иречек пътува много из българските земи, за да събира сведения за научните си интереси. Князът го награждава с първия златен медал „За наука и изкуство“, а преди отпътуването си от София през 1884 г. получава и ордена "Св. Александър". Константин Иречек продължава кариерата си в Прага, като професор по всеобща история в Карловия университет. От 1893 г. вече е професор по история на славянските народи във Виенския университет. Подобно на своя дядо посвещава живота си на изучаването на историята на славянските народи и основно историята на българския. Неговата "История на българите" непрекъснато се обогатява и първоначално публикувана на чешки и немски, през годините претърпява няколко издания на български. След смъртта му в отделен том са отпечатани и неговите многобройни бележки и допълнения.
Признателна България помни делото на учения. Неговото име носят редица училища, читалища, улици и третият по височина връх в Рила. В заключение тъжно можем да отбележим, че за разлика от повсеместното присъствие на алековия Бай Ганьо, та дори и на политическа сцена, такива личности като Константин Иречек са далеч по-трудно откриваеми.
Добави коментар