Следвайки логиката на това време България също се присъедини към процесите на промяна, настъпили в другите социалистически страни. Но по свой, своеобразен начин. У нас съзряването на промяната ставаше по-мудно, ферментацията на процесите за смяна на системата бяха съсредоточени главно в средите на интелигенцията. Да не забравяме все пак, че ние не предизвикахме събитията като в ГДР, Унгария ,Чехия и Полша. Това е специфика, свързана вероятно с конкретните условия у нас, а е въпрос и на народопсихология. Това е причината обществото ни първоначално донякъде да бъде стъписано и демонстрира неподготвеност за реакция на този процес. Може би всичко това се отрази и на цялостния ни преход, който премина през сериозни изпитания и обрати.
Трябва да отбележа специално, че през изминалите 30 години България отвори вратите си към целия свят. Младите хора започнаха да израстват в една нова среда с намаляващ брой на ограничения.
Новината научих на път от Габрово към София. Бяхме заедно с един мой приятел и не успяхме да си отговорим дали е истина или провокация. Трудно се възприемаше тази новина тогава. Беше шокиращо, но и повод за размисъл в различни посоки.
Платиха с разочарованието, че това което искаха да стане и то много бързо, не се случи. Явно за демокрацията трябва да се воюва освен със спонтанност, но и с постоянство и непрестанно, да се отстоява. Това разбираме добре и днес, три десетилетия след промяната.
Като че ли у част от българите има носталгия по социалистическото време? Допускали ли сте, че ще станем свидетели и на това- 30 години след падането на режима?
Поначало носталгията е сложно, дълбоко чувство. Проявява се далеч от Родината, явява се по повод на отминалата младост, връхлита мнозина за изгубените възможности, които им е предоставял животът. Мисля си, че при не малко български граждани това чувство днес е свързано с намаляването на социалната сигурност, възникващите проблеми със здравеопазването, образованието, създаденият голям разрив между имащи и тези, които не могат да си осигурят прилично съществуване. Ето в тези направления държавата трябва да влезе по-активно в своята роля, за да не се компрометира демократичната система, което е недопустимо. Но да не се очаква и всичко от държаната, а и гражданите да дават принос с честното си отношение към нея чрез своите задължения.
Искам да изкажа моята благодарност към автора Красимир Тодоров. Ние от sдружение "Инициатива Единение" искахме да се направи опит обществото ни да почувства необходимост от размисъл- защо след 30 години сме най-бедната страна в Европа, страна с най-висока смъртност, млади хора, които не искат да останат в България, неясно бъдеще на нацията след 30 години. Това именно ни провокира да съберем съмишленици, екип от експерти, хора с високо обществено и научно признание в своите области, личности с обективна представа за състоянието ни днес и с ясна визия за това, което трябва да се направи за устойчивото ни бъдещо развитие. Като специалисти те направиха много стойностни разработки, които публикувахме и са достъпни за всички, включително и за управляващите. Сега разчитаме на по-голяма чуваемост от хората във властта. Вярвам, че желанието ни за дългосрочни национални цели и адекватно управление ще се реализира. Животът го налага.
Това произведение предизвиква многопосочни размисли. Според мен главното може да се каже по следния начин: Тайната вечеря свърши! Знае се, че след нея е настъпило извисяване и пречистване. Как да се постигне? Присъствието на светлия лик на Апостола е знаково и внушава строгост, безмерна отдаденост на Отечеството, безкористност. Той сякаш говори на обкръжаващите го политици от прехода, а всеки по своему може да интерпретира неговите вероятни слова. Мисля, че се показва и нашата идея за единение на нацията, приземяването на политиците до проблемите на хората и обединяване на градивната енергия на българите за по-добро бъдеще.
Администрацията още не е разбрала, че тя е създадена да слугува на обществото, а не обратното. Поначало развитите демократични общества съществуват в среда на точни и трайни закони, но и с ясни взаимни отговорности между гражданите и административните и управленски структури. Към това трябва да се стремим, а не да живеем с мисълта за отживели времето си практики и понятия.
Болезнено е разтворена ножицата между имащите и хората с нужди. Това е големият проблем на прехода, който провокира и апатия, усещане, че нищо не може да се промени в близко време. Само с решителни действия в широкия спектър на социалната област този проблем е възможно да бъде облекчен. Необходимо е да се пренасочи ресурс за това, но не само да се изсипват пари, а да се налага и строг контрол и следи за конкретните резултати. Преди също съществуваха неравенства, равенството поначало е утопия.
Идеалите, заложени от патриарсите на движението д-р Петър Дертлиев и Стефан Савов все още проблясват. Съюзът според мен не можа да постигне целите си по следните причини. В момента на прехода в страната имаше много можещи и честни хора. Някои от ръководителите в СДС започнаха избирателно да определят кой става и кой не става по политически и родови признаци. По този начин бе силно ограничен кръгът от хора, които да работят заедно и да си подадат ръка за благото на страната. Ето защо чрез нашето Сдружение призоваваме за Единение, за да е успешна България. Целта явно си заслужава и усилията, които полагаме.
Българският преход бе едно люшкане. Не се състоя обсъждането на един от важните въпроси- икономическият напредък на страната и как да бъде постигнат той. Бяха вложени усилия за промяна на системата, но това стана по начин, при който пострада стопанският живот. И тъй като ми задавате въпрос условно от името на младия човек в България, ще ви отговоря така: Прословутият ни преход все някога ще свърши. Нека младите хора след нас не повтарят грешките ни, да се учат от тях, но и от опита ни, от нашите постижения. Да работят за страната си и припознават този райски къс земя като място, в което да създават семейства, градят кариери, бъдеще. Тогава ще има и възход за България. Всички го желаем.
Добави коментар