Поглед назад: „За народа той е нещо повече от Героя. Той е Светецът”

149 години безсмъртие не стигат, за да бъде оказана тази чест на Васил Левски, която му дължи целият български народ, за да ни има и да живее България!

Днес цяла България си спомня и повтаря заветите на Левски, чиито подвиг остава във времето. Подвиг, който трябва да помним и следваме и никога да не забравяме. 

Васил Левски е роден на 18 юли 1837 г. в Карлово. В църковните регистри е записан под името Васил Иванов Кунчев, но историята ще го запомни с още дузина имена, две от които ще останат безсмъртни – Васил Левски и Апостола. Детството на Левски не е леко. Баща му – Иван Кунчев умира рано и върху 14-годишния Васил пада отговорността да помага в изхранването на семейството. Започнал учението си в карловското взаимно училище, но под влияние на вуйчо си станал послушник и в продължение на три години обикалял из селата за да събира помощи за Хилендарския манастир, учил църковно пеене и богослужение. За кратко време имал възможност да продължи образованието си в Стара Загора, но след това приел монашеството в Сопотския манастир (1858 г.) под името Игнатий.

През пролетта на 1862 г. Васил Левски, по призива на Георги Раковски, се отправил за Белград, за да се включи в Първата българска легия. В Белград получил и бойното си кръщение и името Левски. След разтуряне на легията се завърнал в Българско и известно време учителствал в с. Войнягово, Карловско, а по-късно в добруджанското село Ени кьой. В началото на 1867 г., привлечен от поредното раздвижване на българската емиграция в Румъния, Левски се отправил за Букурещ и се свързал с Раковски. По негова препоръка бил избран за знаменосец на четата на Панайот Хитов. След тримесечен поход по Стара планина четата преминала в Сърбия, а Левски заминал за Белград. Малко по-късно се записал във Втората българска легия, организирана от дейците на Добродетелната дружина. Изкарал успешно всички изпити, Левски очаквал предстоящата Сръбско-турска война, но разтурянето на легията осуетило плановете за вдигане на въоръжено въстание в българските земи. Последвал и неуспехът на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Снимка: Wikipedia

Подобно на мнозина свои другари, Левски изживял с болка гибелта на Хаджидимитровата чета и несполуките от 1867 и 1868 г. Почти цяло десетилетие емигрантските дейци крояли планове за освобождение на България, организирали и изпращали чети в страната, сформирали легии и доброволчески отряди, но всички усилия отивали напразно.

След кратък престой в Букурещ той решил да предприеме обиколка из българските земи, за да събере информация за реалното състояние на политическите настроения в страната. Завърнал се в Букурещ през март 1869 г., Левски пристъпил към подготовката на втората си обиколка. С помощта на „Млада България” била отпечатана изготвената от Иван Касабов „Прокламация от името на Привременното правителство в Балкана”, която трябвало да послужи на Левски като доказателство за сериозността на неговата мисия и същевременно да илюстрира идейната близост с делото на Раковски и Тайния комитет.

Втората обиколка на Левски започва на 1 май 1869 г. и завършва на 26 август. За около четири месеца той преминава през редица селища из Дунавския вилает и в Южна България и създава първите революционни комитети в България. След като се завръща в Букурещ, отново се присъединява към групата на „младите” и взима участие в изграждането на БРЦК, но продължителните и безплодни спорове сред емиграцията го подтикват за трети пореден път да напусне Румъния и през пролетта на 1870 г. да се прехвърли в Българско.

Снимка: Wikipedia

За около година и половина Васил Левски успява да изгради широка нелегална комитетска мрежа обхващаща цялата територия на страната. Начело на така оформилата се Вътрешна революционна организация е стоял Ловешкият комитет, а връзката с емиграцията в Румъния се осъществявала по специално изградени конспиративни канали. 

Според Левски, целта на революционната организация била с една обща революция страната ни и да стане "демократска република … Да се подигне храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието,братството и съвършеното равенство между всички народности”. С тези си идеи Левски фактически наложил в българското националноосвободително движение ценностите на европейската буржоазно-демократична мисъл от ХIХ в. и отбелязал едно най-високите идейни постижения в политическото възраждане на българите.

Породила се и идеята за провеждане на Общо събрание, което да разработи нови програмни документи и да избере единно ръководство. Събранието е организирано в румънската столица от 29 април до 4 май 1872 г. След продължителни дискусии, делегатите приемат програма и устав, избрат Любен Каравелов за председател на БРЦК. Малко по-късно, в съответствие с новия устав, той посочил Кириак Цанков за подпредседател на комитета, Олимпи Панов за скеретар, Димитър Ценович за касиер, а Васил Левски и Панайот Хитов за членове. Левски получил и специално пълномощно да представлява Централния комитет „навсякъде и във всичко”.

Снимка: Wikipedia/ Васил Левски (вторият седнал от дясно наляво) сред другари от Втората българска легия в Белград, 1868 г.

Ловешкият централен комитет бил приравнен по статут на останалите комитети. В практиката на революционната организация окончателно се наложили конспиративните принципи, тайната поща, тайната полиция. През есента на 1872 г. се създали и първите окръжни центрове, които осъществявали координацията между Букурещкия централен комитет и местните комитети в страната. По същото време, по инициатива на комитетските дейци в Тетевенско и Етрополско бил изготвен план за нападение над турската поща в старопланинския проход Арабаконак.

Акцията била осъществена, под ръководството на Димитър Общи, на 22 септември 1872 г., но турската полиция взела извънредни мерки за разкриване на участниците и в крайна сметка успяла да ги арестува. Направените признания по време на разпитите позволили на властта да нанесе съкрушителен удар върху революционната организация. Десетки комитетски дейци, между които и Димитър Общи били арестувани и изправени пред организирания в София извънреден съдебен процес.

Снимка: Залавянето на Васил Левски, художник Никола Кожухаров

По това време Левски се намирал в Южна България. Първоначално той започнал да обмисля план за освобождаването на всички арестувани, но обстановката се усложнявала. Същевременно сред членовете на централното ръководство настъпили противоречия във връзка с предложението на Любен Каравелов да се пристъпи към вдигане на въстание в страната. Васил Левски преценил, че при създалата се ситуация е наложително да замине за Букурещ и да запознае БРЦК с реалното състояние на комитетската организация след извършените арести. На път за Румъния той се отбил в Ловеч, за да прибере комитетската архива, но вследствие на предателство, бил заловен в ханчето на с. Къкрина, Ловешко и изправен пред съда в София.

Апостолът на свободата е обесен на 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г., но традиционно датата се отбелязва на 19. Той оставя неизтриваема следа в българската история, защото "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира..."

Въпреки, че за българите Левски е светец, за църквата той все още не е. От години се правят опити за канонизирането на Апостола, но до този момент Светият Синод отказва. Основният мотив за това е, че в биографията му пише, че презневолно е убил слугата на чорбаджията Денчо Халачев. Според една от версиите, той напада Апостола и се опитва да го удуши. При самоотбрана Левски го намушква с кама.

Историците обаче не са единодушни относно истината за това убийство, както и сали става въпрос за дете или млад мъж. Според едни изследователи, писмото до Любен Каравелов, в което Васил Левски признава за извършеното е фалшиво и е намерено години след обесването на Апостола. Противоречиви са и данните за свидетеля, потвърдил пред турския съд, че именно Левски е извършителят.