Почти непоносимо ми е да говоря за Петя Дубарова в минало време. И няма да говоря в минало време за нея – нейните прекрасни стихотворения и моето отчаяние във въздуха, в който още вибрира крехкото дихание на устните ѝ, ми забраняват това… Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да я погледна в очите. Думите принадлежат на Христо Фотев – откривател на таланта и един от нейните духовни наставници.
„Аз искам, щом издъхна уморена,
то - слънцето - със мене да изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини“
Невръстната бургаска поетеса Петя Дубарова, която остана завинаги на 17, е родена на 25 април 1962 г. Стихове започва да реди още в детските ясли, разказва майка ѝ Мария Дубарова. На въпрос откъде знае тези стихчета, Петя отговаря само с думичката „аз“, тъй като още не умее добре да говори. „Не обръщах внимание, мислех, че ги е запаметила несъзнателно“, казва майка ѝ. „За първи път осъзнах, че е казала свои стихотворения, когато завърши първи клас и отидохме на почивка. Тогава написа на татко си дълго писмо в стихотворна форма. Така картинно описваше природата и нашите преживявания, че място за съмнение нямаше - дадено ѝ бе от Бога да пише стихове.“
Децата, развиващи се по-бързо от своите връстници, обикновено остават неразбрани, а в голяма част от случаите и недооценени. Учителките на Петя често я обвинявали, че преписва чужди стихове и ги представя за свои. В книгата си „Соната за Петя Дубарова“ Веселин Андреев пише, че е имало дни, в които тя е пишела по 15-20 стихотворения. Ей така, с абсолютна лекота и без да чувства никаква умора или изтощение.
През краткия си живот Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната красота.
Непосредствено преди смъртта си, Петя Дубарова е обзета от черни мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството. Започва да пише в своя дневник тъжни изповеди:
„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …“; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…“;
„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!“
„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.“
На 3 срещу 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас, оставяйки бележка със следния текст:
Измамена,
Младост,
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА
Причините за смъртта ѝ наистина останаха тайна, а думите ѝ - неразгадан ключ към въпроса, кое е било онова, което до такава степен е отравяло душата ѝ, че тя смело посяга към сънотворните.
41 години след смъртта си, Петя Дубарова влиза в учебниците по литература, като нейното „Посвещение“ заменя „Любов“ на Атанас Далчев.
В памет на вечната поетеса, споделяме това нейно произведение с вас:
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка —
на теб — непознатия — смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми — властната — жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар