„И мраз, и жар; и роб, и цар; и гроб, и ден; зелен и стар; и лъв, и мек. Такъв човек съм аз" - казва проф. Балабанов за себе си. „И действително - Балабанов е във всяко отношение единствен и неповторим: към всяко събитие той пристъпва със свое отношение" - хвали го неговият най-верен ученик проф. Т. Боров.
Малцина са творците, оставили толкова ярък и неизличим отпечатък върху българската литература, както Александър Балабанов. Виден учен, писател, общественик и човек на живота, професорът е градска легенда, останала в спомените на поколенията.
Роден е на 18 януари 1879 г. в Щип, тогава Османска империя, днес Северна Македония. Дългогодишен преподавател в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и член на Македонския научен институт.
Според своите съвременници, Балабанов е не просто разсеян – тази негова характерна черта достига висини, очевидно достойни за увековечаване в десетки анекдоти. Днес ще ви разкажем за няколко такива истории, вдъхновени от истински случки между двете световни войни.
По онова време в София господата се разхождат с обувки, които са пъхнати в галоши, за да не си цапат обувките, пише ''Българска история''. Разсеяният професор има навика да събува галошите при всяко качване на трамвай. Не по-малко куриозен е случаят със сутрешното му излизане от семейния дом. Той винаги целува съпругата си и дава пет лева на слугинята, докато един ден…. целува слугинята и дава пет лева на жена си.
Известен е случаят, в който професорът е на гости и завалява проливен дъжд. Домакините канят професора да остане да спи у тях и той се съгласява.
С думите „един момент“ Балабанов изчезва нанякъде и се връща след час вир-вода.
– Къде изчезна? – питат го домакините.
– Ами нямах пижама, та отскочих до вкъщи да си взема! – отговаря професорът.
Известно е, че ходи с три чифта очила, а на въпроса за какво му трябват, той отговаря простичко:
– Първите употребявам за четене, вторите за резерв, а с третите търся другите два чифта – съвсем рационално обяснява той своята разсеяност.
Често пъти се случва да върви по улицата, да види дама пред себе си и да я сметне за своята съпруга. Тогава професор Балабанов я настига, хваща я подръка и започва да ѝ говори, а изумената жена да се отскубва от него и да продължава пътя си с бърза крачка.
Братът на професора разказва, че докато за кратко живеят заедно, Александър се залавя да пържи яйца, но като счупи яйцата, жълтъците и белтъците се озовават в кофата, а черупките – в тигана. Е, тук трябва да признаем, че това се е случвало на всекиго!
Когато децата му са малки и палави, през лятото той ги води във Варна, а варненци често го виждат из Морската градина – децата са вързани през кръста с въженце, за да не ги загуби баща им.
Често в заведенията други хора взимат шапката му, стига се дотам, че приятелят му Елин Пелин прикрепя от вътрешната страна на шапката му следното съобщение: „Тая шапка е на професор Александър Балабанов, който я намери или размени, да я занесе в дома му, улица „Цибра 7“, София“.
Един ден канят професора и съпругата му на вечеря, а когато отива, домакините го питат защо идва без госпожа Балабанова.
– Знаех си, че нещо съм забравил! – отговаря Балабанов – През целия път дотук се чудех какво е то!
Често се случва професорът да забрави закъде или за какво е тръгнал. Почти анекдотична е случката, когато се озовава в Плевен, но забравя защо е отишъл там. Отива до пощата и пуска телеграма до жена си:
„В Плевен съм. Съобщи ми веднага защо дойдох тук.“
Историите и анекдотите за професор Балабанов са безкрайно много, но едно е сигурно – колкото е бил разсеян като човек, многократно повече е бил личност с огромна заслуга в областта на литературата и обществения живот на България.
Литературна дейност
Още като ученик (1898) Балабанов превежда 22-ра и 23-та песен на „Илиада“ от Омир, публикувани в сп. „Български преглед“. Активно сътрудничи на литературния и обществено-политическия печат със студии, статии, стихове, есета, рецензии, преводи. Той е един от основателите и редакторите (със С. Радев и П. Генадиев) на сп. „Художник“ (1905–1907). През 1908–1909 издава и редактира с Ал. Гиргинов, Й. Хербст и др. в. „Време“ – неофициален орган на Демократическата партия. Основател е на първия литературен вестник в България – „Развигор“ (1921–1927, 1937), и на списанието за класическа литература „Прометей“ (1937).
Кръгът „Развигор“: Тодор Боров, Елин Пелин, Александър Балабанов, Димитър Б. Митов. Източник: ДА „Архиви
Балабанов е един от първите български преводачи от старогръцки и латински език. През 1924 издава „Езопови басни“, а през 1928 в Народния театър е поставена „Медея“ от Еврипид, преведена от Балабанов в стихове.
И още, и още…
За една любовна история
Естествено е мъж като Балабанов, който иронично нарича сам себе си „най-грозния", да има мания на Дон Жуан.
Енигматичната красавица и поетеса Яна Язова грабва сърцето на Балабанов. С мъдър и вглъбен поглед, с нацупени, сочни като череши устни, с коси, падащи тежко като водопад от букли, с вежди като крилца на лястовица, тази млада, едва 18-годишна девойка, докосва сърцето на професор Балабанов, за да го покори завинаги със своя талант. Той е на 51 години, нисък, набит, пълен, широкоплещест, с 33 години по-възрастен от нея семеен мъж с две дъщери. Ексцентричното му поведение, циничният му и остър език са му спечелили както безброй почитатели, така и доста врагове.
Тя е млада, жизнена, фина и ефирна като фея. Въпреки очевидната физическа несъвместимост двамата се влюбват един в друг до лудост. Ученият и поетесата използват антични имена. Тя е Мо, а той е Ра. Двамата заедно са Мойра - старогръцки код за голяма любов и неразделност.
Любовта между Яна и Александър е толкова изгаряща, колкото и обречена... от самото начало.
Разбити семейства и две души, които поотделно умират бавно. Осмиващи карикатури, публични скандали, отчаяние, нещастни семейства и много несподелена любов – такава е историята на двамата.
Яна Язова е намерена мъртва в апартамента си през 1974 г. Според догадките на криминалистите смъртта ѝ е насилствена, жизненият път на Александър Балабанов завършва на 30 ноември 1955 г. в София.
Добави коментар