"Всичко тук е лайно, всичко оттатък е супер". Така един от героите на Виктор Пасков в "Германия — мръсна приказка", изразява цивилизационната си представа за тогавашния ни свят. За Изтока, който населявахме. И за Запада, който си представяхме, пише Мартин Димитров.
Страната ни посрещна разпадането на комунистическия режим с една черно-бяла, в известен смисъл примитивна представа за света. Нация, навикнала десетилетия наред да си служи с дефицити (няма Бог, няма мнение, няма конкуренция, няма свобода, няма хранителни стоки, няма нищо), трудно може да добави дори един цвят към картината на бъдещето. В сравнение със словаците и поляците, с чехите и унгарците, ние най-много нямахме нищо, те — по редица исторически и социални причини — нямаха по-малко.
Именно тази особена слепота сякаш ни попречи да произведем алтернативна концепция на тази, която всъщност ни се случи. С усещане за свобода и демокрация, ние неусетно и неосъзнато приехме единствената възможност за преход, която ни се предложи - тази на държавна сигурност и на бившата комунистическа партия. Просто в този момент ние виждахме само белия цвят от черно-белия ни свят, а "тъмните сили" поради това се наричат "тъмни", а не "черни" — защото работят с всички нюанси на сивото.
След естествената първоначална еуфория, ние се озовахме в "падината на мъката" — разбиващото илюзии, откровено каубойско време между 1992-ра и 1997-ма година. "Падината на мъката" (или "падината на скръбта", както също се нарича) е израз, който се използва в бизнеса и определя онова време от жизнения цикъл на компанията, когато първоначалният ентусиазъм е преминал, ежедневнието и свързаните с него тревоги настъпват към върха, а проблемите избутват мечтите.
В такъв критичен, но и естествен и предвидим момент, истински добрият мениджър има една-единствена задача: времето в "падината на мъката" да бъде равно на отминалото време на еуфория. Чисто психологически, тази темпорална еквивалентност учи хората на адекватен поглед към бъдещето: учи ги да правят баланс между ентусиазъм и професионализъм, да виждат перспективите, но и да знаят, че напред във времето ще има и опасности.
Ако отнесем тази пропорция към прехода сами ще видим, че ние престояхме в "падината на мъката" прекалено дълго. А проблемът с непропорционално дългия престой в падината е, че дори и да излезеш от нея, твърде възможно е да не разбереш, че си излязъл. Чисто биохомично, нивата ти на серотонин са били държани неприлично дълго време в ниския регистър — достатъчно дълго, за да оформиш негативен светоглед. Всъщност, това ни кара да се възприемаме като една от най-нещастните нации в света.
Дълбоко вярвам, че тези три години отгоре в "падината на мъката" ни нанесоха тежки щети. Те изгориха желанието на нацията за рестарт след 45 години ужасяващ комунизъм, те ни зададоха един деформиран поглед към бъдещето.
Трийсет години по-късно, все още ни е трудно да виждаме свободата в цвят, да я видим в цялата й палитра. По един особен начин "долината на стабилността", в която се намираме в момента, крайно наподобява "падината на мъката". Седим си в нея и не правим нищо, може би защото сега притежаваме повече. Отново не можем да произведем и припознаем алтернатива, която — малко или много — да оцвети бъдещето. Трийсет години по-късно ние отново избираме единствената стока, която има в магазина.
А свободата има нужда от още цвят. Ако искаме да я видим като свобода.
Добави коментар