Тръгнал кос
с дълъг нос
през гората гол и бос.
Тупнал с крак-
так-так-так,
като същ юнак.
Ходил, ходил, па се спрял,
три коли мухи изял,
тупнал с крак,
тръгнал пак-
бре-бре, че юнак!
Повечето от нас са пораснали с ритмичната детска песен „Тръгнал кос“. Филия с шарена сол, боси крака и подсвирване – детство.
И тук възниква въпросът – кой е авторът на любимата ни песен от детството?
Асен Петков Коларов. Истинското име на Асен Разцветников. Роден е на 2 ноември 1897 г. в село Драганово, Великотърновско. Средно образование получава във Велико Търново, а в Софийския университет завършва славянска филология и право. Продължава образованието си във Виена и Франкфурт на Майн.
Асен Разцветников започва да пише стихове още като ученик. Той е един от броящите се на пръсти наши литератори, изкарвали хляба си само с творчеството си. „Никога не съм заемал държавна служба. Живял съм само от перото си...” – изповяда се нежният лирик. Но тъй като и по негово време пишещите са били под похлупака на „цигулар къща не храни”, все някак трябвало е да се изкарва и хляба.
Разцветников кръшва от пътечката, но все в гората на творчеството. Пише текстове за шлагери. Скромно ги представя за преводи и пред собствениците на фабриката за грамофонни плочи, и пред композитори, и пред певци, и певици.
Когато написва химн за София, към него заваляват предложения от десетки градове, но той отказва, като се оправдава: „В София живея, легнала е на сърцето ми, затова мога и да пиша за нея”.
О, Софийо!
Началото ти тъне в мрака
и сякаш от предвечни дни,
с венци от жито и люляка,
ти бдиш сред кръг от планини.
Под твойте бойници и кули
видяло се е неведнъж
как българския вихър брули,
как бий се българският мъж.
И неведнъж е вражда орда
пленила твойте стъгди,
но ти възкръсвала си горда
и по-велика отпреди.
И днеска — ти с корона свеждаш
чело под синия простор
и цял народ с възторг, с надежда
към тебе е отправил взор.
Сбери възторга вездесъщи
със блясъка на твоя свод
и грей и бий, сърце могъщо,
на тоя млад и смел народ!
Ти грей и с вяра във съдбата
крепни, о Софийо, в света —
зад теб тъмнеят времената,
пред тебе свети вечността!
Първата му книга е „Жертвени клади“, а първата му книга за деца е „Юнак Гого“. Издава множество стихотворения. Както повечето интелектуалци по онова време и Разцветников има леви убеждения, но последиците от Септемврийското въстание през 1923 г. и атентатът в черквата „Света Неделя“ през 1925-а го изпълват с горест и ужас. Той преживява всяка смърт на съратник и приятел като лична трагедия и излива чувствата си в баладите „Каин“, „Удавници“, „Над родните степи“, в стихосбирката „Жертвени клади“ и в поемата си „Двойник“.
Истински красавец, преследван неуморно от жените.
През зимата на 1917-1918 г. Асен лети на крилете на любовта. Тридесет години в живота му има само една жена – Райна Савова, но помежду им е имало само едно докосване на ръце. А е било любов от пръв поглед. Голяма и истинска. Неосъществена.
Тя е автор на псевдонима му. Рожденото му име Асен Коларов не му харесвало и още първите си стихове лирикът подписвал като Хенри Фей, Множко Гладнев, Кент, Пчела... Една сутрин отишъл сияещ при Райна: „Измислих си псевдоним – Светлоструйников!”, а тя му отвърнала: „Луд ли си? Я се чуй – струи от мене светлина! Голяма глупост...” Пък помислила малко и отсякла: „Разцветников! Това е името!”
В залеза на живота на поета е имало още една жена. Чужденка и поетеса. Нейното име е Антония Хан Ботева, родена в Петербург. Тя се среща с Разцветников за първи път през 1949 г. в дома на Гео Крънзов. И в двамата се поражда копнеж за семейно огнище. Антония остава до поета и в най-трудните му дни, когато е на легло.
Неизживяната му любов Райна преодолява трудно смъртта на своя любим, който така и не е имала завинаги. Най-тъжната вест за нея е смъртта на Разцветников, а най-голямата среща в живота й – отново той.
Разцветников се разделя със земния свят в Москва. Оттам изпращат урната му в София и понеже няма роднини, тленните му останки отиват в Съюза на българските писатели. Докато урежда погребението, тогавашният председател на огранизацията Георги Караславов държи урната върху бюрото си. Една сутрин чистачката вижда „красива кутийка, пък пълна с пепел“, и я изпразва в кофата за боклук. За да избегнат грандиозния скандал, от СБП набързо я запълват с пръст и церемонията минава без сътресения. Приятелят му, поетът Никола Фурнаджиев, пише в спомените: „Ако поетът ни гледа отнякъде, би казал: „Виждате ли, че бях прав. Дори и след смъртта си трябва да се страхувам“.
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар