Поглед назад: Спомен за Димитър Талев - от щастливите години до ада след 9-и септември 1944 г.

08:30, 20 окт 19 / Общество 25 1299 Християна Димитрова
1

„Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!”

 

Преди 53 години на днешната дата, 20 октомври, умира големият родолюбец и патриот Димитър Талев – „Железният светилник”, оставил светлина в душите на много хора, а гласът на „Преспанските камбани”, които разлюля, продължава да бие и да буди народната свяст.

Димитър Талев е роден на 1 септември 1898 г. в гр. Прилеп, където расте в семейство на занаятчията Тале Палисламов. На 9 години остава без баща. Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война определят безсистемното му образование; учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора; завършва гимназия в Битоля през 1920 година.

Требва да призная, че до второ отделение аз бех лош ученик. Учителят Йордан Ацев беше другар на големия ми брат, идваше често вкъщи. Беше сдържан и кротък човек, но един ден предизвиках гнева му. В читанката имаше дълъг и мъчен урок. Вдига ме учителят да го прочета – във второ отделение, а аз сричам едва-едва. Той толкова кипна, че ми удари една здрава плесница. Нареди ми да отида в библиотеката и ми даде едно тънко книжле. Прочетох го вкъщи и на следващия ден взех друго. Продължих така и постепенно се пристрастих към книгата. Свия се при газената лампа и така чета до късна нощ, а понякога през късите летни нощи до разсъмване. Мога да кажа, че тази плесница ме направи писател.

След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и по философия. Следва по един семестър в Загреб и Виена през 1920 – 1921 г. После изучава и завършва славянска филология в Софийски университет през 1925 г.

През 1927 година е привлечен като коректор във вестник „Македония“, който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение (на Иван Михайлов).Когато убиват директора на вестник „Македония“ през 1933 година, постът се заема от Димитър Талев. Братислав Талев разказва, че баща му приел новата длъжност „като дълг“. През 1934 година са разпуснати всички партии, включително македонските дружества, поради което вестник „Македония“ също приключва издаване. След тези промени Димитър става сътрудник към вестник „Зора“; заедно с Йордан Бадев води литературния отдел между 1938 и 1944 година.

В същото време издава разкази, събрани в книгата „Сълзите на мама“, издава романа „Усилни години“, който е за „Илинденско-Преображенското въстание, пише уводни статии, пътеписи, очерци. В света на българската литература и нейните граждани, Талев е изключително уважаван и ценен. Самият той се прекланя пред Иван Вазов и особено обича творчеството на Йордан Йовков.

През октомври 1944 големият български белетрист и журналист Димитър Талев е арестуван и без съд и присъда е пратен в Централния софийски затвор.

След половин година е в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол. После, вече много болен, е тикнат в зловещия рудник „Куциян“, където по чудо остава жив.

Там Талев е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му Ирина и приятелят му Георги Караславов.

Какво прегрешава Талев пред новодошлите властници, че така жестоко постъпват с него?

Девети септември 1944 г. слага край на съзидателното му творчество и го изпраща за дълги години в ада. Талев е арестуван като националист, тъй като новата власт прилага политиката за непризнаване на Македония като част от България. Писателят остава жив по чудо. Много интелектуалци в онези години са убити или безследно изчезнали.

До края на март 1945 г. той е в Софийския централен затвор. После е изпратен в мините Бобовдол. След това в рудник „Куциян“ в Перник. Здравето му е окаяно състояние.

В мината на ада в Перник „Куциян“ хранят затворниците само с по 300 г на ден, най-често варени кочани зеле без никаква мазнина. Благодарение на жена му Ирина Талев оцелява: тя карамелизира захар и слага натрошените парчета в буркани, върху които лепи етикети от близката аптека. Уж, че са лекарство. После изпраща бурканите в лагера, за да подсилва съсипания му от глада и болестите организъм.

По-късно пред Владимир Свинтила Талев сравнява престоя си в трудово-изправителното селище с Голгота:

Не зная страдал ли съм. Справях се с едно и с друго. Ти сам знаеш какво е концлагер. Целият си напрегнат – да изживееш тази минута и после следващата, и после следващата. В този смисъл страдание няма. Не можеш да застанеш да съзерцаваш, да кажеш: Аз страдам. Тялото ти, мишците ти са напрегнати. Ако изживееш това усилие, значи си спасен. За кратко, но спасен. Това е Голгота. […] Голготата е едно усилие да се направи следващата крачка. Историческият Иисус, не Спасителят, не Синът Божи, а човекът, в който е въплътен, прави следващата страшна крачка.

През този период, голяма заслуга за освобождаването на Димитър Талев има неговият дългогодишен приятел и колега Георги Караславов, който многократно се застъпва за него пред съответните органи. 

А ето какво е разказал Талев за освобождаването си от мините пред друг българин от Македония – Христо Огнянов:

„Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх“

„…Един ден – продължи Талев – бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се . опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“ Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вра-тът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!“ Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. Тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“

Заточение, творчество, милост

След 1948 г. семейството на Димитър Талев е изселено от София в Луковит, където в условията на обществена изолация, през следващите десет години той доработва романа „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Той – болен и физически слаб, не може да работи, за да прехранва близките си. Но за сметка на това може да пише. И по цял ден той прави точно това. 

В края на 50-те и началото на 60-те години на 20 век властта променя вижданията си по Македонския въпрос и постепенно застава на патриотични позиции. В резултат Талев е реабилитиран напълно, като се посвещава на свободна писателска практика. 

Повратливостта на комунистическото управление стигнала дотам, че през 1966 г. писателят бил „избран“ за народен представител. В същата година, на 20 октомври, той починал, след като няколко месеца по-рано успял да издаде последната книга от четирилогията – „Гласовете ви чувам“. Хиляди българи се стичат на погребението му, за да изпратят човека, успял да разкаже живота с вълшебството на своя талант.

Едни от най-запомнящите се негови цитати:

„Човек не бива и не може да живее само за себе си.“

„Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.“

„Никога не ги карай да те обичат, дете мое… Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински…“

„Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.“

„- Не, не е от това. Не съм настинал. Тука – посочи той гърдите си, – Тука нещо се скъса.“

„Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила.“

„Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.“

За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.

Ключови думи
Най-нови Най-четени Най-коментирани