Неделно четиво: Из "Батман. Нощният хищник" от Мари Лу

ПРОЛОГ
Кръвта под ноктите ѝ я притесняваше.
„Тъпи, евтини, безполезни ръкавици“, помисли си раздразнено момичето. Тази вечер дори си беше сложила два чифта един върху друг, но едно случайно замахване с ножа беше срязало и двата пласта, така че сега по ръцете ѝ имаше кръв. „Каква глупост.“ Във всяка друга вечер тя щеше да спре и внимателно, методично да изстърже алените люспички изпод ноктите си, един по един. Но точно сега нямаше време за това.
„Няма време, няма време.“
Лунната светлина огряваше на ивици пода на голямата къща в имението, като осветяваше част от голото тяло на мъжа. Момичето си помисли, че той кърви по-особено в сравнение с останалите. Кръвта просто изтичаше под тялото му, като се разливаше в съвършен кръг, подобно на глазурата върху торта.
Тя отново въздъхна и прибра флакона с червен спрей в раницата си, после събра няколко парцала от пода. На стената до нея вече се виждаше символът, който бе нарисувала набързо току-що.
Тази вечер бяха объркали всичко – от неочакваните усложнения с охранителната система на входа на имението на сър Грант до изненадата от факта, че той ги бе видял пръв, вместо да спи дълбоко – както очакваха. И вече закъсняваха. А тя мразеше да закъснява.
Тя бързо обиколи спалнята, като събираше инструментите си и ги прибираше в раницата. Лунната светлина огряваше лицето ѝ на равни интервали, докато минаваше покрай редицата от прозорци. Майка ѝ винаги казваше, че прилича на кукла, още от бебе – с големи и влажни тъмни очи, с дълги, дълги мигли, тънък нос и уста, подобна на розова пъпка; и кожа като порцелан. Веждите ѝ бяха тънки и прави, като ѝ придаваха неизменно изражение на ранимост.
И точно това беше нейната тайна. Никой не виждаше най-важното, преди да е станало късно. Преди кръвта им да остане под ноктите ѝ.
В бързането косата ѝ се беше посипала като черен водопад по раменете, така че тя спря, за да я завърже на кок с едно движение. Не се съмняваше, че един-два косъма бяха паднали от главата ѝ, така че в момента бяха някъде на пода, като осигуряваха първата следа, по която да тръгне полицията. Но това нямаше значение – стига само да успееше да се измъкне навреме оттук. Бягството след удара беше пълен хаос – толкова нехарактерно за нея.
„Ще ги убия“, помисли си с горчивина тя. „Да ме оставят да оправям всичко след...“
Някъде в нощта се разнесе вой на сирени.
Тя застина, обърнала глава по посока на звука, като се вслушваше напрегнато. Ръката ѝ автоматично се стрелна към един от ножовете, които носеше на бедрото си. После тя се затича. Стъпките ѝ бяха напълно безшумни – движеше се като сянка, а единственият шум беше от лекото потупване на раницата ѝ по гърба на всяка крачка. Докато тичаше, тя дръпна черния си шал нагоре, за да скрие долната половина от лицето си, носа и устата, и свали на очите си черните очила за нощно виждане. Къщата се преобрази в плетеница от топлинни сигнали и зелени линии.
Сирените бързо се приближаваха.
Тя отново спря за миг, за да се ослуша. Идваха от различни посоки – канеха се да я обградят. „Няма време, няма време.“ Тя се втурна надолу по стълбището, където силуетът ѝ напълно потъна в сенките. Когато стигна долу, направи рязък завой – не към входната врата, а към подземието на къщата. Охранителната система беше хакната, така че да заключи входната врата отвътре, но подземието беше подготвеният маршрут за бягство – всички аларми там бяха изключени, а ключалките на прозорците бяха готови да откликнат на нейните команди.
Щом стигна до подземието, сирените навън вече виеха оглушително. Полицията беше пристигнала.
Тя тихо заговори по микрофона си:
– Отвори прозорец А.
Хакнатият прозорец в другия край на помещението се отключи с меко, послушно щракване. Полицаите щяха да се съберат около входната врата и задния изход, но щеше да мине известно време, преди да стигнат дотам да проверят и страничните стени на огромната къща – защото нямаше как да знаят, че на нивото на земята има едно миниатюрно прозорче. Тя се затича още по-бързо.
Стигна до прозореца, хвана се за перваза и ловко като змия се изтегли навън, за по-малко от секунда. От моравата пред къщата се чуваше гласът на полицай, усилен от мегафон, а очилата ѝ за нощно виждане показваха поне една дузина служители на реда, които бяха заели позиции по периметъра на имението с тежки бронежилетки, шлемове и автомати, насочени към входната врата.
Тя скочи на крака в мрака, вдигна очилата си за нощно виждане на челото и се приготви да избяга.
Но в този миг я удави ослепителна светлина.
– Горе ръцете! – изкрещяха едновременно няколко гласа от различни посоки.
Тя чу прещракването на заредени оръжия, а след това и яростния лай на полицейски кучета, които напъваха да се откъснат от поводите.
– На колене! Веднага!
Беше разкрита. Искаше ѝ се да просъска някоя ругатня. „Няма време, няма време.“ И беше твърде късно да направи каквото и да е. Поне останалите от екипа вече се бяха измъкнали. За част от секундата тя си помисли да извади ножовете си и да се нахвърли върху най-близкия полицай, за да го вземе за заложник и да го използва като щит.
Но полицаите около нея бяха твърде многобройни, а светлината на прожекторите им я беше заслепила, така че не можеше да прецени разстоянието както трябва. Нямаше време за подобна атака, преди полицаите да пуснат кучетата си, а никак не ѝ се искаше да я разкъсат.
Вместо това тя вдигна ръце.
Полицаите грубо я събориха на земята; лицето ѝ се притисна в пръстта и тревата. Зърна отражението си в непрозрачните шлемове на полицаите, а дулата на оръжията под тях сочеха право към лицето ѝ.
– Хванахме я! – провикна се един от полицаите по радиостанцията си.
Гласът му беше дрезгав от вълнение и страх.
– Арестувана е! Останете в режим на готовност!
„Хванахте ме“, повтори си тя, когато усети студените белезници да щракват на китките ѝ. Но макар че лицето ѝ беше притиснато в земята, тя все пак си позволи една тънка подигравателна усмивка, която остана скрита под шала ѝ.
„Хванахте ме... засега.“