Често противоречията ни съпътстват в живота, но понякога се прехвърлят върху личности, белязали историята на народи. Последният пример, предизвикал вихър от мнения (най-вече негативни) сред обществото и в медиите, бе споменатото, с почит от президента на Франция Макрон, име на маршал Филип Петен. В честванията, послучай 100-годишнината от края на Първата световна война, бяха почетени много герои, участвали във сраженията. Маршалът е един от тях. За съжаление, в по-близката история е известен с колаборационизма си с Хитлер. Това се случва по времето, когато оглавява френското правителство в периода 1940-1944 г., останало в историята като режима Виши. Същият човек обаче ръководи френските войски при най-голямата и най-дълга битка срещу германската армия - сражението при Вердюн през Първата световна война. Французите побеждават, а жертвите са стотици хиляди млади мъже. 21 февруари 1916 г. слага началото на атаката на немците срещу укрепения Вердюнски район, а краят на продължилите близо година сражения е 18 декември същата година. Вердюн става символ на непобедима Франция. Години по-късно човекът, чийто принос е несъмнен за победата, е осъден на смърт от френския съд, след края на Втората световна война. Животът му е спасен от тогавашния ръководител на републиката - генерал Де Гол, но презрян от французите, маршал Петен умира в затвора през 1951 г. на завидната 95-годишна възраст.
В нашата история лесно откриваме спорни личности, но интересното е, че са известни повече с негативите си, отколкото с позитивите. Налага се правилото, че черното петно в биографията е по-запомнящо се от всичко бяло. Най-известен пример е личността на човека подписал смъртната присъда на Васил Левски - Иванчо Хаджипенчович. Подписът му стои на две важни за историята места: под смъртната присъда на Апостола и под Търновската конституция.
Да видим забележителните дела в историята на този, толкова хулен през годините, човек. Роден е в Русе през далечната 1822 г., в семейство на чорбаджия и завършва право в Париж през 1845 г. По-късно става съветник на известния османски реформатор, и друга противоречива личност в нашата история, Мидхат паша. Дава парите за първото издание на поемата "Горски пътник" на Г.С.Раковски. През 1866 г. вече е на висока длъжност в Цариград, член е на Държавния съвет на Османската империя. От тази си позиция взима активно участие в борбата ни за църковна независимост и днес е сред малцината най-почитани от Българската православна църква. Известна е първата му среща с Васил Левски в Цариград, където безопасното място за пренощуване на революционера се оказва къща на Иванчо Хаджипенчович. Апостолът се опитва да го убеди да подпомогне финансово организацията, но очевидно идеите му за постигане на независима българска държава се разминават с тези на домакина му. Въпреки това несъгласие, Левски пристига в Бургас със 146 лири дадени от Хаджипенчович. Уви, по-късно история свързана с пари връхлита османския сановник. Назначен е за член на следствената комисия, сформирана във връзка с прочутия Арабаконашки обир, който е извършен от помощника на Левски - Димитър Общи. Заловеният обирджия, издава всичко, което знае и всички, които познава. Осъден е на смърт. Апостолът е хванат месец по-късно. Води се разследване за ролята му в организацията и за убийства свързани с дейността му. Намират се свидетели. Препоръката на комисията е смърт чрез обесване, а султан Абдул Азис я потвърждава. Хаджипенчович съжалява още тогава, защото при завръщането си в Цариград споделя с приятеля си д-р Христо Стамболски следното: "Язък за българския народ, който загуби един от най-преданите си синове този месец! Язък за България, която днес се разпъва на кръст в духовно-екзархийските ни работи, и в политическо отношение по въстанията ни. Язък, язък, язък!". Три години по-късно отново е член на комисия, която разследва башибозушките зверства в Перущица и Батак. Отнася в столицата отрязана детска ръка, като доказателство. Докладът предизвиква потрес, а предводителят на башибозука Ахмед ага Барутанлията е осъден и хвърлен в затвора. След Освобождението Хаджипенчович е депутат от Русенски окръг в Учредителното събрание, което изработва и гласува Търновската конституция. По-късно живее в София, член е на Върховния съд, събира пари за паметник на Левски, става член и на Държавния съвет и умира на почтената възраст от 72 години през 1894 г.
Ако приемем, че Иванчо Хаджипенчович е незначителна историческа личност, то бъдещето, без съмнение, ще стовари върху поколенията отговорността за нов прочит на периода, в който е отстоявана и градена европейска България. По-специално върху личност, която няма как да бъде захвърлена в някой прашасал ъгъл. Отношението ни днес продължава да е пристрастно, т.е. невярно. А нашата модернизация, европеизация и най-вече - Независимост!, е навеки свързана с личността на цар Фердинад І Български. Третата българска държава е факт, благодарение и на усилията на този човек. Скандално е, че тлените му останки са все още вън от българска земя и изобщо вън от земята. Жалко е, че името му се споменава най-вече във връзка с националните катастрофи. Монархът, както го наричали близките му, лежи непогребан в дървен ковчег в Кобург. Положен е в краката на каменните саркофази на родителите си: австрийският генерал, принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота и принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска, дъщеря на последния френски крал Луи-Филип. Човекът, чиито синове не намериха покой и място след смъртта си тук, чиито внуци вчера и днес са обиждани от мнозина, е знак за недораслото ни, разделено в мненията си общество, което в много случаи стои с гръб и не намира сили за обективен поглед към собствената си история.
Добави коментар