Добри житейски истории за настроение

07:56, 06 май 17 / Любопитно 25 504 Шрифт:
Topnovini

Стоим с дъщеря ми в един магазин. Тя тогава беше на 3 г. , облечена с бяло палтенце, пухкава шапка, ботушки, обшити с камъчета. Очите й големи-големи, бузките пламтят от студа. Чувам как едно 5-годишно момченце до нас приплаква на майка си: "Мамо, такова момиченце искам! Точно такава красива много ми трябва! Аз без нея не мога да живея!" Посмяхме се тогава с неговата майка, децата се запознаха, пораснаха... Тази година се женят.

90-те години. Живеехме бедно. Тогава бях тийнейджърка. Възрастната ни съседка ми подаряваше дрехи и украшения, които е носила на моята възраст. За моя изненада те бяха в идеално състояние и не изглеждаха старомодно. Започнах да забелязвам подобни неща и по другите момичета. Чак тогава разбрах, че моята съседка купува нови неща от магазина и под предлог, че са стари, ми ги дава на мен, защото разбира колко е важно на тази възраст да изглеждаш красиво. 

Веднъж през лятото се прибирах към къщи ядосана и уморена - заваля ме дъжд, намокрих се до кости, светлата ми рокля започна да прозира, гримът ми се разтече. Вървя, улавям погледите на минувачите и се дразня. Какво, да не би да не са изпадали в такава ситуация!? Не, вървят, обръщат се след мен, гледат едно такова осъдително. Стигнах до входа на блока и чак тогава осъзнах, че по целия път съм притискала към гърдите си чантата и... чадъра. 

Пътувам в автобуса. Доскуча ми и си спомних стара шега. Зазяпвам се в едно момиче и дълго го разглеждам. После вадя телефона, набирам уж и казвам: "Шефе, намерих я!" А тази особа, без изобщо да се притесни, хваща нейния телефон и казва: "Разкрита съм, налага се спешна евакуация". Аз съм в шок. Целият автобус се смее. 

След една автомобилна катастрофа аз не мога да говоря - буквално, затова винаги нося тефтер и химикалка. Така общувам с хората. Когато бях в болницата, при мен всеки ден идваше един мой приятел от детинство и си "говорехме" на различни теми. Започваше той и търпеливо чакаше моя отговор, докато го напиша на хартията, после спореше или се съгласяваше. Ценя този човек, ценя този момент. 

Обичам да пея в банята, но само когато нашите ги няма вкъщи, защото по мое мнение пеенето ми повече прилича на вой на болно куче. Веднъж си стоя под душа, пея, заблавила съм, че цялата фамилия е вкъщи. Когато излязох от банята, намерих родителите и сестра ми в коридора, седят на столчета и ръкопляскат. Татко даже беше изкопал от някъде изкуствено цвете. 

През 90-те, когато аз бях на пет, а брат ми на осем, нашите спокойно ни оставяха вкъщи сами и отиваха на работа. Пари не ни оставяха, бонбони и шоколад също. Но ние все пак сме деца, без сладко не можем. Веднъж брат ми извади кулинарната книга на мама, избрахме една лесна рецепта, обходихме съседите, събрахме нужните съставки и си опекохме сладкиши сами! После пак обиколихме съседите и почерпихме всички, които бяха ни дали продукти. Беше яко :)

Моето братче много обича животни. Мъкне вкъщи всичко, лекува, раздава. Той е на 12, връстниците му висят в интернет, а той по цял ден с животни се занимава. Това не изглежда чак толкова зле, но не му остава време да си учи уроците. Нашите вече почнаха да му се карат, казаха, че ако донесе вкъщи още нещо, цяла седмица няма да излиза от стаята си (освен до тоалетната). Та този чудак намери отнякъде клетка, събра от улицата няколко ранени птици, кученце, котка и всичко това го занесе в стаята си. "За една седмица тъкмо ще ми стигнат", каза. 

Сутринта преди работа влизам в магазина да купя мляко. Отивам на касата, там обичайните въпроси: "Точки събирате ли?", "Торбичка?", "Усмивка?"... Гледам касиерката с недоумение от последния въпрос и неволно започвам да се усмихвам. А тя в отговор: "Отлично. Продадено." Благодаря на тази жена за доброто начало на деня. 

Аз съм плешив. Имам дъщеря на 7 г. Всяка сутрин тя притичва при мен, гали ме по главата и говори: "Кажи какво ме чака днес, мое вълшебно кълбо?" 

Когато бях дете, рисувах картинки, пъхах ги в пощенски пликове и ги мушках в пощенските кутии на самотните старци в нашия блок. 

Когато бях дете, обичах да стоя в гаража с дядо. Поправяхме разни работи, гайки, болтове, после дълго се мием от мазута... Голяма радост беше - какви ти там кукли и курабии с баба!? Идвам тия дни при дядо, който шеста година е на легло след инсулт. И какво ми казва: "Помниш ли как ремонтирахме моята "Волга"? Сега ми се струва, че всяко твое идване тук мен ме ремонтира по същия начин..."

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама