През последните дни съдбата на дълговете на мюфтийството (или както шеговито е известно „Българска Мюсюлманска Църква“) беше широко дискутирана, главно в аспекти, които бяха на нивото на гореспоменатите шеги или на дребно политиканстване. По същество дискусия много наподобяваща съдбата на един футболен клуб, изпаднал в подобно лимбо от „опрощаване“, „разсрочване“ и „модерни финансови инструменти“, като в крайна сметка се наложи „да слага тире“.
Извън дебата дали ГЕРБ се коалира с ДПС задкулисно, дали управляващата коалиция е стабилна, дали ГЕРБ отново се поддаде на натиска на общественото мнение, колко агенти на чужди служби има във вероизповеданията (във всички), каква кола кара главния мюфтия – важни въпроси, но не се изпусна най-важния.
Именно – защо и трябва ли да се финансират вероизповеданията от българската държава.
Първият аспект е чисто показен – очевидно мюфтийството показно демонстрира, че няма финансови затруднения (както и висшият клир на Българската православна църква). Притежава и огромен сграден фонд, собствени приходи и редица данъчни облекчения. Без никакви съмнения големите религии (православието и ислямът) в България са способни да се самоиздържат и да съществуват в някакъв вид, без чужда помощ.
Вторият аспект е, че все пак тези задължения са натрупани във времето и погасяването им накуп би било проблематично – но такъв е и случаят с много държавни и общински дружества, а в по-малък мащаб дори с частни лица – защо те да не получат данъчна амнистия, ами вероизповеданията?
Така стигаме до най-важния аспект – защо всъщност една държава да финансира вероизповеданията и още по-конкретно, дори не официалното си вероизповедание.
Не е тайна, че особено за пропагандиране на различни ислямистки течения се дават милиарди в световен мащаб – и не си мислете, че ние сме изключение.
В момента основното спонсорство на ислямската пропаганда в България идва по две направления – турския Дианет и организации, които могат да бъдат проследени до уахабитски кръгове в Саудитска Арабия.
Новият закон за вероизповеданията се опитва да реши този проблем, но създава други – пречки към по-малките християнски вероизповедания поради недомислия, както вече писахме.
Каква е връзката с опрощаването на дълговете на мюфтийството? Тези осем милиона, които биха се опростили ще се намерят – бъдете сигурни. И ще се намерят точно там, откъдето се намират и в момента значителни суми за него – от ислямизираща се Турция – което е контрапродуктивно на самата насоченост на законът за вероизповеданията. Извън всички други импликации за зависимост на немалка част от българското население и то регионално обособено от чужда, гранична държава. Която може и към момента да ни е съюзник, но това е въпрос на международна политика, която се изменя доста по-бързо, отколкото трайните последствия, които би имала една ислямистка пропаганда. Същото между другото може да се каже и за руското влияние в БПЦ, срещу което едва напоследък има макар и частична вътрешна съпротива. Финансовото еманципиране – дори отчасти, от чужди влияния би било положително. Нещо повече, не би имало нищо лошо влиянието на хилядолетни институции да бъде използвано като инструмент ОТ, а не СРЕЩУ българската държава.
От другата страна имаме пропагандата в още по-радикален ислям. Интересното при него е, че това не се прави сред традиционното ни мюсюлманско население. Нещо повече – „българските турци“ са основна преграда пред него и подхождат с враждебност и недоверия към такива опити за радикализация.
От трета страна е цинично да се дават или опрощават пари на вероизповедания, които дори не са тези на „държавотворния народ“, а да не могат да се отпуснат за буквално животоспасяващи сектори.
Въпросът е далеч по-сложен, опасен и труден за решаване от партийното агиткаджийство. Опрощаването не е решение, разсрочването е временно и частично.
Ситуацията е точно като тази с армията – който не храни своята, ще храни чужда.