София се нуждае от нова градска конвенция, от нов обществен договор между управляващите града и неговите жители. Това е фундаментален въпрос, който излиза далеч извън това кой ще e следващият градоначалник и следващият състав на градския парламент. От това зависи бъдещето на града, накъде и как той ще се развива. Целта на рубриката „Философия за София с Боби Велков“ е да се разглеждат различни аспекти от развитието на града, идеите и проблемите на хората, които живеят в него, и гледните точки на градските лидери на обществено мнение, експерти и политици. Първата стъпка към това е възстановяването на диалога между софиянците, които се чувстват дълбоко свързани с града и част от активното му гражданско общество, и тези, които го управляват.
Да започнем от това, че философията е в основата на всички въпроси на човека и заобикалящия го свят. Спасението идва после, когато вече сме поели в грешната посока.
Има ли днес София своя философия за това накъде се развива във времето и пространството или само аварийно-спасителни групи, които неуморно гасят ежедневните битови и политически пожари? Всъщност практическото прилагане на всяка една философия изисква въображение, визия, лидерство и подход, което веднага ни води до въпроса – останаха ли достойни лидери, които да обединяват милионите съставни елементи, формиращи духа и облика на един град на бъдещето? Много от тези въпроси са стояли и пред някои от най-легендарните градоначалници като Димитър Петков, ген. Владимир Вазов и инж. Иван Иванов, които поставят основите на съвременното градоустройство, градски транспорт, общинска администрация, и по този начин превръщат София в град.
Но да се върнем на аварийно-спасителните действия. Определено периметърът е широк. От ремонти на ремонта до овладяване и на последната комисия, а когато спасителите се появят драматично като пожарникарите от Бостън, ти се предлага вдишване на свеж кислород. Просто трябва да дишаш в равномерно темпо и да гледаш в очите какви команди ти издават спасителите. Друг е въпросът каква гибел да избереш, когато му дойде времето да свалиш маската. Така погледнато за мнозина София все още е град на спасението и свежия кислород!
Иначе столицата ни, в която живее ¼ от населението на страната и генерира около 40% от БВП на България, целеустремено и с прилична скорост следва посоката на град на контрастите, но не на културните, а на социалните. Вече сме град и общност на конфликтите, а не на съгласието. Ясно забележими са улиците на разделението – културно, политическо, етническо, социално. Човек просто трябва да направи един тегел в широкия център, а после да прегледа изборните резултати. Недоволството винаги изплува тогава, когато дойде време да те питат нещо въпреки нежеланието им да го правят.
„Спалните“ на София обхващат по-голямата част от населението и територията на града, а хората в тях бързо се ориентират към нови цветове от палитрата. Това обаче не решава проблемите – даже ги задълбочава, защото в основата на взаимоотношенията и доверието между градските политици и нас липсват основни принципи и визия за развитието на града, около които да се помирим и обединим. Диалогът е първата стъпка към това, а той изисква широко отворени очи и будно съзнание. От това зависи как може да мине животът ни в този град. Не оспорвам направеното, като новоизградените линии на метрото например, но за съжаление те се превърнаха в най-бързия начин за установяване на социалните различия. Дори по-бързо от „ускорителя“ към „Люлин“.
Древна Атина например се е разглеждала като прототип за държавно управление и демокрация, която е изиграла ключова роля като философски и културен център. Можем ли да кажем същото днес за „прототипа“ София, чието управление е затънало в корупция и безпринципни управленски решения? Все по-често си задавам въпроса към каква столица се стремим – справедлива, демократична, модерна, иновативна, комфортна, зелена, и кое от тези определения можем да твърдим, че се отнасят към нея? За съжаление, нито едно от тях не ѝ отива категорично, а необходимостта от нов обществен договор между гражданите и градската управа е въпиеща нужда.
Може да се каже, че се въртим в кръг. Преди 142 години София е обявена за столица на следосвобожденска България пред Княжеския дворец, който е преустроен за целта от конак. Днес на това място някак си непропорционално има един дигитализиран самотен „човек“ с излъчване на кръст, изникнал вследствие на суетните напъни за внимание.
Преди самотния дигитален „човек“ имаше за кратко кула, която бе безславно демонтирана, а преди нея пък имаше бетонова площадка, която беше нищо друго освен израз на сивото нищо. Още по-рано имаше голяма и впечатляваща сграда, наречена мавзолей (за родените след 1997 г.), който беше тържествено взривен цели два пъти от едни политически комплекси и мераци за заличаване на незаличимото. Колко тъжно е да не можеш да прекрачиш във времето, сякаш си бетониран за него, пренасяйки или заменяйки неговите символи.
Да нямаш разказ за миналото на един град означава, че нямаш визия за настоящето му и още по-малко философия за неговото бъдеще. Това все по-настоятелно ни напомня, че е време за дълбока промяна и нови политики, стъпили върху ценности и философия за развитието и управлението на града ни.
София се нуждае от ново взаимодействие, отношения на нова принципна основа между управляващите столицата и нейните граждани. Именно в търсене на това тръгва рубриката „Философия за София“.
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар