Синдром на балканския политик

09:30, 24 юни 21 / Политика 25 2650 Шрифт:
Марая Цветкова

Заради териториалното си местоположение, Балканите са безспорно една доста интригуваща географска ширина, която винаги е била фокус, но не и приоритет на така наречените Велики сили. Въпреки това, в държавите от Балканите винаги е имало онова натрапчиво усещане за силно присъствие и на САЩ, и на Руската федерация. Напоследък такова усещане има и за ЕС, като лидерите в него също се разделят на проамерикански и проруски. Същото това усещане води и до и откровено конспиративни теории, което пък позволява да имаме представители на един криворазбран национализъм. Те често пъти развиват и една абсолютно нерелевантна концепция за държавата, която звучи нелепо на всеки извън пределите й. Разбира се, във времето лъсват нерегламентирани парични потоци от големите гостенки, но това сякаш не пречи. Всичко това предполага едно основно положение, а именно наличието на стабилна доза от този криворазбран национализъм, независимо от партийната окраска на балканския политик, страдащ от този синдром.

Що е то криворазбран национализъм?

Криворазбраният национализъм естествено не е национализъм в чист вид. Той е някаква бледа осанка, брандирана като изразител на национални интереси. Той единствен претендира да защитава и формулира националните интереси на държавите от Балканите. Епитетът „криворазбран” всъщност е по-дефиниращ от самото понятие, защото ясно отчита неразбирането. Причините са много, но най- основен проблем се явява определянето на националните интереси. Доста често се оказва, че големите гостенки всъщност са подшушнали тези национални интереси, чиито проводник именно се явяват балканските политици. И така, в даден момент именно тази доза криворазбран национализъм се оказва определящ фактор в балканската политика, а не обществените нужди и настроения. Криворазбраният национализъм служи на чуждестранни интереси. Той не е и национален национализъм, а с чужд произход.

Външни белези на синдрома

Външният вид на балканския политик, страдащ от синдрома, има една перфектно работеща матрица. Той често има поддържан вид според балканските стандарти: прилежно обръснат, излъскани обувки, изгладена от шкембето риза или тениска и принудена усмивка. Балканският политик изглежда мрачен и начумерен, но пиарите често склоняват гордата му личност на тази клета усмивка, поне за пред медиите. Да изглежда начумерен е позволено, само когато има да се върши работа, защото той много, много не обича да работи и си мисли, че сърдитият поглед придава юридическа или политическа тежест на казаното и свършено от него.

Любимият момент на този вид политик е сядането на маса на разнородни приеми, където той се чувства още по-важен и си мисли че е на лаф мухабет, а не на работа. Именно на тези приеми той издава лицемерната си обществена позиция, която лансира в държавата си и извинително отрича пред останалите гости, били те „големци” или „мижитурки”, но никога равнопоставени. Строгото йерархично мислене не му позволява да мисли инак. Той възпроизвежда този модел, дори когато политическите преговори са на хоризонтален принцип. Принципът „цар в държавата, пионка навън” всъщност е плод на частичната му заблуда, приятно възбудена от „големците“, за които той играе. Ясно му е, че е пешка, но трудно осъзнава, че не е никакъв цар. Това, което поддържа „царуването” му всъщност е пропагандата, на която той не е само поръчител, а и плячка.

Бойко Борисов така и не се научи

Снимките и абсолютно нелепите „дипломатически” подаръци освен израз на сътрудничеството между двете държави, за него са и личен подарък, който дава или взима. Личен, защото в неговата глава той е държавата. Няма абсолютно никакво значение какво му казват протоколните служители. Не му пука и че тези подаръци следва да се съхраняват в чуждестранните институции, а в последствие стават част от историята или дупка в нея. Страдащият от синдрома на балканския политик знае по-добре какво да подари на своя колега, защото не протоколните служители, спазващи многовековни консервативни традиции, са пили и яли на маса с него. Тук той се явява gamechanger и новатор, защото протоколът е сведен до пешкир, с който се забърсва стореното от него.

Вътрешни белези на синдрома

Вътрешният свят на страдащия от синдрома политик е доста по различен от онова, което показва пред камерите. Настроенията му често са на приливи и отливи, а с годините стават видни за всеки.

Пропукването на увереността, че той не е най-обичаният, а и най-успешният, сякаш е най-болезнената част от несъзнаваната реалност. От божество той се превръща в нещо, което му е непознато, защото не е същият човек отпреди да се превърне в сакрална фигура в собственото си и обществено съзнание. Той не знае кой точно е и как би живял без най-интригуващата и вярна любовница, а именно властта. Не знае какво му е приготвила тя и често остава в нейн плен, дори когато желае да я напусне. Властта е негова любовна самоцел, а не инструмент за осъществяване на политиката.

Осъзнаването, че не е все тая какво прави и кого къде назначава е друга болна тема. Наличието не на негови хора, които да следят за изпълнението на конкретни приоритети и проекти, го прави изключително агресивен. Той не разбира защо му е на някого да не му вярва. Та нали балканските народи са традиционалисти, какви са тези „революционни” настроения? Пък и неговите хора не му казват, че греши. Тяхната сервилност за келепир, всъщност ги е превърнала от съветници във вакханки от прислугата. Тя го разрушава вътрешно и поддържа изкуствено неговия външен политически образ, който преди това прилежно е съсипала заради липсата на доблест.

Зоната му на комфорт безспорно е семейството, ако изобщо нещо е останало от него. Членовете на семейството обаче са били подложени на целия този натиск и безкрайни отсъствия. Той разбира как неговата власт всъщност е повлияла дълбоко и на тяхната психика. Не му остава друго, освен да се моли на Господ, ама този път искрено, а не под форма на богохулство и заигравка с църковните институции. Той е залязващото „всичко“, което трябва отново да намери път към себе си - човека.

А къде са гражданите?

Дори и без назоваването на никакви имена, всеки се е сетил поне за 2-3 балкански политици страдащи от този синдром. Онези с по-голям интерес към историята ще открият още повече имена, пасващи на тази проста матрица. Всичките тези болни от синдрома политици страдат от вярата в краткосрочни идеали, които сами по себе си няма как да съществуват, защото идеалът е над визията, а тя винаги е дългосрочна.

За тези политици гражданите са там, където те ги сложат. Народът е в подкрепа на техните личности в трудните им моменти, а следва да бъде обратното. За този вид политици национален интерес е гражданите да ги обичат, но не заради стореното, а заради личността им. Балканските граждани ги избират, защото в тях виждат себе си с всичките си пороци и въпреки това идеализират техните образи, заради липсата на идеал. Как се живее без идеали? Ние си знаем, свикнали сме на оцеляване. Единственият проблем е, че не така постигаме стандарта на живот, който заслужават нашите семейства. Докато не променим възприятието си за политиката на Балканите ще продължи да се говори за етнически иредентизъм и „стабилокрация”. С други думи, ще се караме кой е с по-чиста кръв и кой по-напред е излъгал западните и източните партньори за състоянието на собствената си кошара.

***

Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във FacebookInstagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама