Людмил Веселинов: 1968-ма година ражда културата на антисистемната нормалност в България

Людмил Веселинов е роден през 1975 г. Завършва специалност „Книга и печатна графика” в Националната художествена академия в София. Работи в областта на графичния дизайн на книги, печатни и филателни издания. През 2008 г. защитава дисертационен труд по изкуствознание и изобразителни изкуства. Хоноруван преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски". На 19 април 2021 г. в галерията на Министерство на културата „Средец", беше открита изложбата „Антисистемната нормалност", събрала творби на автори, поставени в изолация от комунистическия режим, чийто куратор е д-р Веселинов.

Уникална изложба събра антисистемните класици от времето на реалния социализъм

Ето какво ни разказа той за целта на експозицията и историята зад нея; кои са участниците и какво да търсят ценителите. 

Станахте куратор на изложба наречена „Антисистемната нормалност", в която са събрани творби на автори, поставени в изолация от комунистическия режим през 70-те и 80-те години. Каква беше целта на експозицията?

Идеята за тази изложба ми хрумна през есента на миналата година, когато издадох албум за един малко познат художник Николай Николов-Зиков, отхвърлен през 70-те години и творил в изолация до 1989 г. Тогава се замислих, дали не можем да поставим под общ знаменател цялата плеяда художници от това поколение, дали не става въпрос за явление, а не за отделни съдби и творчески пътища...

Така ли се оказа? Това ли са борците със социалистическия реализъм?

Не точно. И тъкмо това е центърът на моята хипотеза, която доведе до тази сборна изложба. На практика първата вълна деконструктори на социалистическия реализъм е поколението на Априлския пленум от 1956 г., тъкмо те раждат първата художествена съпротива, вкарват авангарда в България и предопределят развитието на изкуството за десетилетия напред. И всичко това е толерирано и подкрепяно от режима. През повратната 1968-ма година обаче се ражда една друга генерация авангардни и модерни художници, която дълго време остава извън изложбените зали. Това поколение се събужда със събитията от майските събития в Париж, на гребена на вълната е от Пражката пролет и младежкия фестивал в София и накрая е попарено от танковете на Варшавския договор, влезли в Прага – ентусиазъм, надежда и последвала покруса, идеално описани от Виктор Пасков в романа му „Германия – мръсна приказка“. Това е загубеното поколение на Пражката пролет, обречено цели 21 години да чака започнатата от Дубчек революция да приключи.

Каква е разликата между това поколение и предишното, онова което деконструира соцреализма?

Казах Ви го по-горе... Априлското поколение получава шанс от властта да направи революцията и я прави – практически скъсва с догмите на режима в художествено, пластическо и естетическо отношение, но го брани политически. Поколението на 68-ма не прави толкова значима революция в естетическо отношение, но политически, социално и морално е много по-безукорно. Едни се самоубиват, други унищожават собствените си картини, трети години наред остават да творят в изолация, често придружавана от бедност. Това е култура на стоическата нормалност, по израза на Михаил Неделчев. На антисистемната нормалност, откъдето дойде и заглавието на изложбата.

Изложбата е с впечатляващо въздействие, защото са събрани автори, които вече сме приели за класици, както и нови имена, които тепърва ще привличат интереса на ценителите. Разкажете нещо за участниците.

Основен акцент в залата е великолепно платно на Славка Денева, дъщерята на големия майстор Борис Денев, която не завършва академията, тъй като дипломната ѝ работа е в разрез със соцреализма и е отхвърлена. И впоследствие години наред живее и твори в невероятна бедност. Рядкост е да се види и малка суха игла на самоубилия се Маргарит Цанев – Марго, изключен от Художествената академия заради отказ да подстриже брадата си, която пуснал в знак на траур след смъртта на своята майка. Днес тези истории звучат едновременно грозно и красиво, създават тези впечатляващи образи на пасивна съпротива или дори бунт. Но някога, това са били човешки съдби, пропилени животи, страдания... Достатъчно е да споменем Генко Генков, който също присъства в изложбата. Той е вкаран в лудница заради критиките си срещу властта. Наистина е трябвало да си луд за да го правиш, но луди е имало и паметта за тях не трябва да бъде изгубена.

Имало ли е някаква реална политическа съпротива?

По-скоро е имало провокации. Като например на Галин Малакчиев, магнетичен автор, за когото малко хора знаят, че е направил голям скандал като добавил „щръкнал член" на петметровия паметник на Строителя на социализма във фоайето на Народната библиотека. Или на Иван Петков – Турката, фрапирал художествено-творческата интелигенция, като предложил за участие в обща художествена изложба диптих от два портрета – на автора, на фона на черкви и кръстове; и на Ленин, на фона на знамена и бесило. И двамата били обкръжени с ореол. Комисията попитала Турката, какво е искал да изобрази с тази картина и той е отговорил, че това е сън. Обяснил, че подготвя нова картина, в която ще бъде изобразен пак той заедно с Маркс. Сходна е и историята на Николай Николов-Зиков, който кандидатствал за участие в друга обща художествена изложба с композиция наречена „Обикновен социализъм“, на която били изобразени мъже затворени в ковчези и покрити с червени знамена.

Важно е обаче да се разбере, че тези хора не са били политици, а творци. Бунтували са се срещу режима, не за да го свалят, а просто защото не са го понасяли, чувствали са ограниченията му, глупостта му... Било е преди всичко бунт срещу тъпотата. Важно е да подчертаем и, че не става въпрос за някакви светци и мъченици. Някои от нашите автори просто не са имали шанс да получат протекции навреме, а когато най-накрая са ги получили – са ставали част от системата, която до вчера са презирали. Но историята винаги е сложна и противоречива и красотата ѝ е именно в тази сложност.

Виждаме и автори, които са активни участници в неформалните арт процеси преди 1989 г. Какво показва тяхното присъствие или по точно какво разказва?

Разказва за свободата. Тя особено силно се чувства в платната на един от водещите днешни експресионисти Николай Майсторов с техните религиозни и апокалиптични сюжети. Същият Николай Майсторов, който в края на 80-те години е илюстрирал самиздатското списание „Мост". 

Посочете и други имена от вашата селекция.

Може би едни от най-интересните имена, представени в галерията са тези на Атанас Згалевски, ученик и приятел на Христо Явашев, а също и на Евгения Воденичарова. И двамата доскоро бяха напълно неизвестни и буквално бяха открити от изкуствоведа Красимир Илиев. Освен тях могат да се видят и непознати платна на Лика Янко, Димитър Казаков – Нерон, Иван Кирков, Иван Георгиев – Рембранда, Димитър Арнаудов, Иванка Сокерова, Любен Диманов, Никола Даскалов, Николай Ников – Ничето... Имена, образуващи антисистемния канон на българската живопис от епохата на реалния социализъм.

Забелязват се и автори, които работят в доста голям времеви диапазон като Иван Ненов, Тодорка Бурова, Васил Иванов и Маргарита Милиджийска…

Да, съвсем целенасочено е насочването към паметта за Дружеството на новите художници, като историческа и пластическа линия в българското изкуство отпреди 1944 г. Защото Дружеството изиграва ключовата роля в българското изкуство в периода от 1931 до 1944 г., налагайки нов бунтарски младежки вкус, контрапункт на официозната естетика. Негов естествен продължител е именно поколението на непримиримите от 70-те и 80-те години.

Така например в изложбата е включена късна маслена композиция на Иван Ненов – един от най-ярките представители на Дружеството. Той е роден в началото на века –1902 г., и е доживял почти до края му – 1997 г. Той е свидетел на всички велики, но и противоречиви събития през това драматично столетие. През 1946 г. Иван Ненов създава „Созополския цикъл" творби, показващи живота на рибарите. Именно тези картини довеждат до яростна критика. Соцреалистите подлагат на безмилостни удари автора, който е наречен фомалист и проводник на упадъчно западно влияние. Това е началото на най-трудният период от живота на художника, който той сам нарича „в немилост". През 1950 г. Ненов е уволнен от Художествената академия, а произведенията му са свалени от експозицията на Националната галерия. В края на 1956 г. се провежда т.нар. реабилитация на репресираните интелектуалци, между които е и Иван Ненов, но той прави скандал като заявява открито, че нищо в репресивния характер на системата не е променено и отхвърлянето на творби от изложби продължава...

В експозицията е включен и доста модерен портрет от 1941 г. на дрезденската възпитаничка и ученичка на световния модернист Ото Дикс - Тодорка Бурова, племенница на политика Атанас Буров. Рядкост е да срещнем подписана работа от нея с фамилията Бурова, по често виждаме името Иванова, поради страх, че самото ѝ име вече звучи провокативно... Този "Портрет на момиче" участва в експозицията, като своеобразна препратка към модерните възгледи на европейската култура и вкус, проникнали у нас през 30-те и 40-те години и дали съществен тласък на поколения творци.

Авторите са твърде много, творбите също. Какво бихте препоръчали на посетителите и ценителите. Какво да търсят?

Изложбата приключва след два дни и вече няма, какво да търсят там (смее се)... Бих акцентирал върху имената, които заслужаваха да присъстват, но по различни причини не успяхме да включим. Такъв е големият Иван Вукадинов – превърнал се в истински отшелник именно през разглеждания период. Такъв е Стефан Гацев, такъв е Стефан Първанов-Байката. Със сигурност на изложбата могат да се намерят много кусури, но е важно да подчертая, че тя беше направена без никакви средства, просто заради ентусиазма на няколко приятели и целта ѝ беше не да сложи точката, а да добави щрих към изследователските усилия в тази посока. Мисля, че го постигнахме.

***

Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!