В края на седмицата излизаме на важни избори и е време за равносметка. Основният въпрос винаги е: това ли е България, която искаме или имаме нужда от радикална промяна? Въпросът изглежда реторичен, но гледайки резултатите след избори, сякаш за много хора не е такъв.
Истината е, че след турбулентната и пагубна първа половина на прехода, българският народ търси и избира стабилност, макар това да означава липса на устойчиво развитие, модернизация и възможности за прогрес, както в личен план, така и за страната.
Можем да го смятаме за белег от епоха, в която България е вървяла стремглаво надолу, а животът е бил далеч по-труден и несигурен от сега. Може би това наследство поражда популярното изказване по отношение на настоящите управници, че „те поне правят нещо“. С каква цена, обаче, не се пита.
Управляващите постоянно се опитват да ни втълпят колко добре се справя страната в най-различни направления, а в предизборната кампания особено настойчиво. Дали с коронакризата, икономическия растеж, фискалната дисциплина, енергийната „независимост“, или любимите инфраструктурни проекти – все ще се намери как да ни обяснят, че сме цъфнали и вързали.
Повечето от нас, особено тези, които имат добър поглед над други европейски държави, знаят, че това е паралелна реалност, в която дори управляващите не вярват същински, изричайки я. За други, изглежда, че версията им е правдоподобна, или поне подобно послание оставят действията им.
За трети, независимо дали живеят тук или на Запад, ситуацията в България отдавна е минала точката на пречупване, а фактът, че населението на практика е намаляло с близо 1/3 за последните три десетилетия говори достатъчно. За поддръжниците на тази перспектива, за да има страната бъдеще, се нуждае от радикална промяна и то максимално скоро.
Истината, както обикновено, не е в нито един от полюсите, а по средата. Числата и статистиката определено не са на наша страна, но надежда винаги има, а и живеем в изключително динамично време, което означава, че при рязка промяна на политическата философия, страната ни може да тръгне бързо напред. Същевременно не можем да не бъдем разочаровани от начина и темповете, с които България се развива, особено на фона на глобализирания свят.
Има за какво да се хванем, но не можем да бъдем доволни.
Нека започнем с конкретен пример и вземем предвид развитието на София, като една умалена версия на страната, и всичко случващо се в нея.
В детството ми, с цялата ѝ романтика и красота, София беше и един сив, мръсен и неосветен град, до известна степен и опасен. Всички тези характеристики вече не важат с пълна сила за целия град, което се вижда с просто око и не може да бъде отречено. Същевременно безумията и безхаберието продължават да бъдат безброй, да се набиват на очи и по този начин да неглижират свършената работа, както и да илюстрират липсата на истинска воля, амбиция и капацитет в управляващите. С други думи, има за какво да се хванем, но по никакъв начин не можем да бъдем доволни.
Преди години софиянци се радваха на Околовръстното, на никнещите като гъби модерни бизнес сгради и на други мащабни инфраструктурни проекти, като на големи постижения. За метрото да не говорим, то си беше революционно събитие и може би с право управляващите до ден днешен се бият в гърдите с него. За съжаление, метрото продължава да не бъде свързано с останалата мрежа на градския транспорт, което на практика убива потенциала му.
Някои от промените неизменно направиха живота по-добър в битовия му аспект, други откровено служеха като прах в очите на гражданите, но в крайна сметка София така и не стана „град за хората“, а последните тенденции даже работят в обратна посока.
Дори да отдадем заслуженото на градската управа за свършеното през последните 15 години, София продължава да бъде един хаотичен град, който в някои от частите си изглежда повече ориенталски или социалистически, отколкото западноевропейски. Сигурно за позитивистите именно в това се крие чарът на София, но е редно да отбележим, че потенциалът на столицата продължава да бъде значително нереализиран.
Какво се получава в крайна сметка? София, макар и изключително бавно, се променя и постепенно става по-добро място за живот, но така и не успява да влезе в модерен и европейски коловоз на развитие.
Българският парадокс – хем се развиваме, хем затъваме
Трудно можем да отречем, че в момента България е по-добро място за живот, отколкото през 90-те например. А предвид, че изцяло в ръцете на съвременния българин са решенията за неговото житейско развитие, можем да смятаме, че е направен огромен скок от социалистическата епоха насам. Също така сме членове на едни от най-престижните международни организации, част сме от глобалната икономика, много от нас са „граждани на света“, а българските студенти имат шанса да учат в едни от най-престижните университети в света.
На повърхността България е направила ключови стъпки в своето развитие, но дяволът винаги е в детайлите. А тези детайли са плашещи. Демография, образование и здравеопазване са в абсолютен колапс, а икономиката продължава да не се развива устойчиво. Клиентелизмът, корупцията и шуробаджанащината пък са толкова дълбоко вкоренени в процесите в държавата, че ако бъдат рязко премахнати има риск цялата система да се срути.
Проблемите и нередностите са ни до болка познати и можем дълго да ги изреждаме. Цялостно ситуацията в България може да бъде описана много просто, точно като София – нереализиран потенциал и липса на стратегическо планиране.
Научихме се да изискваме от властта
Колкото и да бъдем критични към управляващите, не можем да не кажем, че в страната се случиха и много позитивни промени. Тези наченки на развитие направили ли са българина по-изискващ към управлението? Определено. А това е чудесно, защото именно тази настройка е в основата на прогреса.
Възможността за много българи да пътуват из Европа и по света, да сравняват и да трупат опит допълнително подхранва високите критерии и очаквания. Но понякога в оценките си бързаме. И да искаме не можем да прескочим историческото си наследство и народните си нрави, изобщо основите, върху които се гради модерна България.
Но характерното ни черногледство и негативизъм понякога пречат твърде много, а са и трудни за лечение. Дотам, че в социалните мрежи от време на време можем да засечем твърдението, че България е страна от Третия свят?! Макар всички дефицити, неравенството и проблемите на някои региони, нямаме нищо общо с тази категория страни.
Изводите
Изводите от всичко това? Да бъдем още по-взискателни и да изискваме още повече от властта, но същевременно да сме по-обективни и не толкова черногледи. А предвид всички задълбочаващи се проблеми на страната ни, да си дадем сметка, че се нуждаем от фундаментална промяна на управленската философия. Настоящият елит отдавна демонстрира, че му липсва капацитет.
И не, държавата няма да се счупи, ако гласуваме за промяна.
Само в неделя мина цял час напред