„Непоискано мнение с Андрей Арнаудов“: За националните комплекси, Мария Бакалова и нещо лично

10:00, 18 мар 21 / Общество 25 3616 Шрифт:
Андрей Арнаудов

Телевизията ми дава публичност вече 20 години, но в забързаното ѝ темпо някак си често няма място за общественозначимите въпроси, които наистина ме вълнуват. Затова в рубриката „Непоискано мнение с Андрей Арнаудов“ ще обръщам специално внимание на теми, които в студиата и в интервютата едва ли ще ме попитат, а ми се струва, че има какво да кажа. Така или иначе в социалните мрежи това вече е масова практика... нека и аз стана част от нея.

Преди много години един наш гост в „Сблъсък“ успя дотолкова да ядоса Кеворк Кеворкян, че той поиска право на отговор и когато дойде в студиото направи нещо, което никога преди това не ми се беше случвало – успя да ме разплаче в ефир. Кеворкян извади един лист с посвещение на моя баща от „Всяка неделя“, на който пишеше: „Който пее, зло не мисли, докато пее“ и ми даде касета с второто му гостуване в „Събеседник по желание“.

Когато изгледах записа, това, което най-ярко запомних, беше отговорът на един въпрос: „Каква е голямата роля на всеки човек днес?“. Отговорът беше Да понесе отговорностите на времето си”. Сетих се за тази мисъл наскоро, но за това малко по-късно.

Татко беше невероятно харизматичен човек и голям музикант. Той и досега е диригентът, донесъл най-много награди на България от международни конкурси, както и най-голямото признание за нашето хорово изкуство със званието „Хор на света“, получено от русенския хор „Родина“ в Ланголен, Великобритания през 1988 година.

И въпреки това винаги съм живял, освен с липсата от ранната му загуба (нямах 12 години, когато почина), с чувството, че е можел да постигне много, много повече, ако беше приел една от многобройните покани да напусне България преди 1989 година. Разбира се през 60-те и 70-те подобно решение е означавало за дълго или никога повече да не видиш своите близки.

Всеки фен на футбола знае за прословутия разговор между Георги Аспарухов - Гунди, съпругата му, която превеждала, и емисарите на „Милан”: „Кажи им, че има една страна България и в тази страна има един отбор „Левски”, може и да не са чували за него. В този отбор съм се родил, в този отбор ще умра!“. Такова е било времето. Днес, за щастие, всеки, чийто талант надхвърля границите ни, може да се реализира по света, носейки по своему отговорностите на времето си”. 

От осанна до разпни я: Да се гордеем или да се срамуваме от Мария Бакалова?

Наскоро се сетих за тази мисъл, когато се разрази сериозна дискусия около добилата световна слава Мария Бакалова и мнението на режисьора Иван Добчев. Всъщност двамата носят не просто отговорностите, а естетиката и смисъла на своето време. Поради тази причина не се и налага да избираме страна. Странно е, че никой не помисли за тази гледна точка.

Същински сблъсък между двамата нямаше, тъй като други хора участваха в спора, упражнявайки се на техен гръб. Но в случая не това има толкова голямо значение. По-важното, за което се замислих, следейки тази дискусия, са тежките национални комплекси за малоценност, които проявяваме, когато някой направи голяма крачка извън пределите на България.

Тук ще отворя едно лирическо отклонение. Въпреки че цял живот работя в медиите и че съм журналист по образование, никога не се почувствах такъв. Може би защото не успявам да се видя като рупор на морала или като обществена съвест, изобщо като човек, който има правото, извън хумора, публично да хвали или да осъжда. Може би това е част от журналистическата професия, но аз просто не го усещам. А и Фейсбук го превърна в общодостъпно хоби.

Истинският проблем за мен е, че заради комплекса ни на малка нация винаги натоварваме с огромни очаквания тези, които са прескочили границите на страната. Това важи за представители от всички сфери, придобили световна слава. Самият аз, гледайки Григор Димитров, съм се улавял, че се чувствам сякаш той ми е длъжен да стане номер едно в света. И само мога да си представям какво ще последва от номинацията на Мария Бакалова за „Оскар“, защото за нея големите мигове предстоят. А ако имаме късмет, тя може да отвори пътя и на още българи към Холивуд. Съвсем отделна тема е дали това, което тази индустрия произвежда, ви харесва. Въпрос на вкус. Такава е естетиката на времето.

Свръхочакванията към световнопризнатите българи са до известна степен съвсем нормални за една малка нация. Но доколкото имам поглед върху съпоставими с нас народи, като гърци, сърби и хървати, за разлика от нас, те се опитват всячески да подхранват националната си гордост и памет.

Няколко години след случката в студиото на „Сблъсък“ започнахме да работим заедно с Кеворк Кеворкян по последното издание на „Всяка неделя“ и с времето разбрах, че темата за късата памет е водеща за него. Може би, защото той лично е „съдържател“ на огромна част от тази памет. А това е богатство!

За повечето българи сякаш паметта се изчерпва с героите на националноосвободителното движение и великите поети и писатели от Възраждането и следосвобожденския период. За българската национална памет ХХ век все едно не се е състоял.

Въпреки политическата трагедия на предния век, в този период България има много личности от световна величина. Освен успешните спортисти, за които се знае сравнително много, през ХХ век имаме уникални военни, художници, учени и разбира се, невероятни музиканти, сред които и моят баща.

Каквото и да кажем за славата на българските оперни гласове ще бъде малко. За съжаление, днес не просто почти не помним част от тях, а и някои са обект на по-голяма почит в чужбина, отколкото тук.

Ако работим повече върху националната памет и си даваме ясна сметка, че имаме изключителни постижения в миналото, то тогава чувството за малоценност по-слабо ще ни мъчи. В крайна сметка и то, както и простотията, при голяма упоритост са отчасти лечими. Поддържането на паметта не би могло да бъде панацея за националните комплекси, но би могло да бъде сравнително успешно консервативно лечение. 

Бих искал да се извиня, че днес няколко пъти в текста споменавам моя баща. Правя го, защото утре стават точно 30 години, откакто той вече не е на този свят. Може хората, които го помнят, днес да не са толкова много, колкото ми се иска, защото времето трие всичко. Сред живите, които са го срещали, той е оставил следа, която не може да бъде заличена. Знам го, защото за тези 30 години са ме спирали стотици непознати по улиците из цяла България, за да ми разказват за срещите с него в живота или в концертните зали. Що се отнася до мен, аз само мога да цитирам един приятел: „Все повече време минава от последната ни среща и все по-малко до следващата“.

 

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама