Интересното при цар Петър I е, че той е един от двамата владетели, които са канонизирани за светци от нашата църква. За разлика от свети Борис I, този друг, канонизиран от Църквата цар, е далеч по-малко популярен в наши в наши дни. Вероятно, защото споменаването на името му предизвиква асоциация с руския Петър I (Петър Велики). Или защото сравнително доскоро погрешно се е считало, че по негово време започва упадъкът на Първото българско царство.
Забележително е, че съществуват сведения за канонизирането на Петър за светец още преди отците да признаят същото и за покръстителя на българите Борис. Безспорно в онези години популярността на наследника на цар Симеон І, осигурил дълги години мирен живот на българите, е била огромна. Векове по-късно споменът за миролюбието му се превръща в символ на благословената от Бог царска власт. Неговото име приемат обявилите се за царе, водачи против ромейската власт: Петър-Делян; Петър-Бодин и най-вече Теодор-Петър, братът на Асен. С името на благочестивия владетел е възстановена държавата ни, известна като Второто българско царство. Теодор сяда на престола с името цар Петър IV.
Петър е син на цар Симеон Велики. Владетелят, обявил се цар на българи и ромеи, е имал четирима синове и неизвестен брой дъщери. Петър е вторият, а по-големият му брат Михаил е бил принуден, или сам е избрал, да стане монах, така че Симеон I посочва следващия си син за свой наследник. Най-малкият, Боян, който, както ще видим по-нататък, се оказал единственият, който нямал претенции към престола. Но бил и единствен сред братята си, който можел да се превръща във вълк... според един тогавашен епископ от Кремона!
Царуването на младия (вероятно на възраст 18-20 години) Петър започва през май 927 г. С военна кампания срещу управлението на част от тракийските земи на Византия. Тази офанзива е последната от непрестанните сблъсъци на ромеи с българи от 913 до 927 г. Успехите на българските войски се увенчали още същата година с щастлив и подходящ за епохата край - мирен договор, скрепен със сватба. Царят на българите взима за съпруга внучката на ромейския император Роман I Лакапин - Ирина. Сватбата е в Константинопол. Ромеите признават титлата на Петър I и автокефалността на Българската църква. Впрочем този акт през 927 г. прави от нашата Църква първата, след античните на Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, която става независима и има ранг на патриаршия. Признават се и границите на България очертани от Симеон I, които на юг се разпростират на три морета, а на север - далеч отвъд Дунав.
Бляскавото начало на управлението е помрачено от братски домогвания за престола. Първият опит е на по-малкия брат Иван, който организира заговор за свалянето на Петър. Планът се проваля и заговорникът милостиво е прогонен във Византия. След него далеч по-сериозно се заема големият и първороден син на Симеон I. Михаил захвърля расото, хваща меча и организира бунт, който внезапно е прекратен от неочакваната му смърт. Затруднения на младия български цар създава и, израсналият в Преслав, сръбски княз Чеслав Клонимирович. През 933 г. този сръбски аристократ вдига въстание и успява да освободи, анексираната от Симеон I, Сърбия.
Следват дълги години, в които не се отбелязват сериозни сблъсъци. България е могъща, богата и просперираща. Многобройните археологични находки на печати от онова време свидетелстват за добре работеща администрация. Това го потвърждават и чужди хроникьори. Царят е особено разточителен в подкрепата си към църкви и манастири. Презвитер Козма отбелязва щедростта му дори като развращаваща. Този строг църковен писател едновременно напада както лукса на официалната църква, така и появилата се тогава богомилска ерес, макар двете да са противопоставени една на друга. По време на управлението на Петър I са и най-дейните години на св. Иван Рилски.
Черните облаци над българските земи надвисват към края на управлението на царя. По-точно след смъртта на царицата Ирина, някъде в средата на 60-те години на Х в. Новият император на Византия не бил така респектиран от мощта на България, както предшествениците му. Особено след победата си над арабите. Никифор II Фока през 966 г. отказал да плаща данък на България. Наредил да се демонстрира сила по границата, но не се решил на пряк военен сблъсък. Пратил свой представител при владетеля на Киевска Рус - варяжкия княз Светослав I. (Варягите били викинги, които обикновено са били съюзници или са били на военна служба при императорите в Константинопол.) Задачата на пратеника била да увещае княза да нападне България от север. През 988 г. тази война започнала. Княз Светослав I нахлул начело на 60 000 воини в българските земи, превзел 80 български крепости и победил в голяма битка край Силистра. Бързият успех притеснил не само двора в столицата ни Преслав, но и подстрекателят в Константинопол. Последният се питал докъде биха стигнали амбициите на северния воин, който бил станал известен с това, че не приел християнството за своя религия. Императорът сменил рязко политиката и бързо сключил мир с България. В традициите на времето го подсигурил с две сватби. Малолетните наследници на трона. Василий II и Константин VIII Порфирогенети взели за съпруги две български принцеси. Така подкрепен от спокойствието на юг, царят в Преслав се заел с бедствието от север, по формулата, заимствана от ромеите. Подтикнал традиционните съюзници на българите - печенегите, да нападнат Киев в отсъствието на княз Светослав I. Това, разбира се, предизвикало бързото изтегляне на нашественика.
Уви, било временен успех. Княз Светослав I се върнал през 969 г. и отново пожънал победи. Вероятно това ново нападение е станало причина за инсулта на царя, който се оттеглил като монах и умрял през януари 970 г. Така, обезсърчаващо за българите, завършило дългото, мирно и оценявано, тогава и днес, като много добро управление на цар Петър I. Наследен бил от сина си Борис II, който така и не успял да спре нашественика и се принудил да стане негов съюзник срещу ромеите. Това предпоставило причината Тракия и Мизия да попаднат по-късно (през 971 г.) под византийска власт. Цар Борис II бил държан като заложник в Константинопол и загинал нелепо при опит да пресече границата на земите останали под български контрол. Прострелян бил от наш патрул през 977 година, който се заблудил от византийските му дрехи. Пет години преди това (през 972 г.) по обратният път към Киев, княз Светослав І е нападнат и убит от печенегите. От черепа на този враг на България, направили чаша.
Добави коментар