Референдумите – гордостта на демокрацията или самоубийство на гражданското общество?

09:00, 21 сеп 20 / Общество 25 1398 Боян  Тончев
Снимка: Unsplash

Често повтаряно клише е, че референдумите са най-демократичният инструмент, с който народът разполага. Дали обаче това е вярно? 

Дали във време, в което постоянно има съмнения за външна намеса в редовните избори на различни държави така наречената „пряка демокрация“ остава безопасен начин обществото да вземе трезво и добре пресметнато решение за дългосрочното си бъдеще? И то при положение, че пропагандата и манипулацията никога не са били толкова лесно и масово приложими, както са в социалните мрежи в момента.

Когато теорията се разминава с практиката

Референдумът е гордостта на демокрацията, но в същото време и нейна ахилесова пета. На теория това е най-чистият инструмент, чрез който може да се чуе и приложи гласът на народа. На практика – удобно и ефективно средство за прокарване на закони и политики, които могат да нанесат непоправими поражения върху същата тази демокрация, която го е създала и използвала уж за добро. 

Всъщност това не е чак толкова учудващо – в самата си дефиниция референдумът съдържа в себе си като възможност самоунищожението на свободното гражданско общество. Представете си хипотетично, че бъде предизвикано народно допитване с въпрос: „Съгласни ли сте политическата система да бъде сменена от демокрация на друг тип форма на управление?“ На пръв поглед звучи невероятно 50+1% от хората да изберат за отговор „да“. Но, моля, питайте британците относно това кое е невероятно и кое – напълно възможно що се отнася до референдумит! Наскоро те станаха специалисти по пряко гласуване с недотам осъзнат изход. След една една шизофренична кампания,  в която едва накрая маса хора установиха, че изобщо не са разбрали за какво точно става дума. Тогава, когато вече беше твърде късно. 

Ето, че няма как да изключим възможността демокрацията да бъде убита с референдум. По ирония на съдбата това би бил сам по себе си един напълно демократичен акт.

Капаните на кампаниите

В идеалния си вариант референдумът би трябвало да изразява директното мнение на хората, без то да бъде пречупвано през представителството на политически партии и платформи. На прякото допитване всеки от нас материализира мнението си под формата на вот. Правим това в своята индивидуална роля на личност с определени устойчиви разбирания за света и порядките в собствената ни държава. Докато на избори гласуваме по-скоро като част от общност – от гледната точка на симпатизанти на определена политическа доктрина, задоволяваща ни, но и ограничаваща ни в конкретните си предизборни обещания и идеологическа посока. 

И точно тук е уловката – кампаниите за референдум най-често се водят от същите тези политически партии, които провеждат и парламентарните избори. Те са единствените, които разполагат с добре разработени механизми за това и някак почти безконтролно са оставени да ги ползват и по време на пряко допитване. А това само по себе си е порочно. Та нали точно това е разликата между обикновените избори за парламент или президент и референдумите! Не би трябвало зад отговорите, които се предлагат в допитването да прозират партийни намерения и интереси. А зад кампаниите за една или друга възможност – финансиране от лобита и заинтересовани страни. 

Къде обаче остава тогава гласът на народа? На математическия сбор между отделни личности със собствено мнение и светоглед? В крайна сметка се получава така, че и на преките допитвания хората отново гласуват като стадо, вместо като свободни индивидуалности, изграждащи развито общество.

Референдум в ерата на безразборния популизъм

Особено пагубен би могъл да бъде ефектът от референдум, предизвикан и проведен в ерата на безразборния и доста краен популизъм, който се шири в света през последното десетилетие. Споменатите по-горе британци доста болезнено разбраха това. Размерите на кризата, към която ги тласна „прякото“ им допитване, още дори не могат да бъдат предвидени, а около взетото уж веднъж завинаги от тях решение с 1-2 процента разлика в гласовете, продължава да се шикалкави безкрайно. При това не толкова защото само по себе си е грешно, а понеже беше извършено импулсивно и на сляпо, без никаква реална оценка на последствията. Кампанията за Брекзит беше емоционална, но изключително повърхностна, съмненията за чужда намеса в нея – все по-категорични, а част от обещанията, давани преди вота – направо абсурдни. Вие бихте ли се съгласили да се вземе решение за бъдещето ви на подобен фон?

Именно в това е уловката на популистките референдуми – лекотата, с която се подвежда народът за реалните последствия от взимането на окончателното решение. А сладките, но нереалистични обещания и масираната дезинформационна кампания в социалните мрежи са почти непреодолим съперник за здравия разум на хората. Дори в общества, далеч по-напреднали от нашето.

Снимка: Unsplash

Нека разиграем една хипотетична ситуация. Представете си например да бъде предизвикан референдум с въпрос: „Да вземем ли парите и собствеността на богатите и да ги раздадем на бедните?“ След което да бъде проведена кратка, но емоционална кампания, в която да се обясни надълго и нашироко какво светло бъдеще ни очаква, ако всички сме равни и се ползваме с еднакъв достъп до финансовите и материални блага, натрупани от бизнеса. Звучи ли ви познато? Точно така – това си е чиста проба Велика октомврийска социалистическа революция, извършена не с нахлуване в царския дворец след изстрел от крайцера „Аврора“, а чрез народно допитване. Колкото и примамливо да звучи, последствията от такъв референдум са проверено катастрофални. И въпреки че цял куп държави тестваха неуспешно подобна схема в продължение на 50-тина години, нищо чудно ако сега някой реши да предизвика подобен референдум, изходът от него да доведе до връщане на комунизма. След прецизно проведена кампания, подпомогната с масирана дезинформация в социалните мрежи, богато финансирана от сещате се коя заинтересована страна.

Смятате ли, че това би искал народът? 

Не сме дорасли за референдуми

Изводът е един – референдумите са нещо чудесно, но обществото ни не е дорасло за тях. Всъщност, не само нашето. А вечно даваният пример с пряката демокрация в Швейцария е поредният прах в очите, хвърлян от популистите. Вижте първо по какъв начин е еволюирало и как е структурирано швейцарското общество и тогава сравнявайте правото му на директен избор с нашето. Защото гражданските теми и дневния ред на швейцарците са на светлинни години от тези при нас. Уви, България далеч не е Швейцария на Балканите, а и май никога няма да бъде. 

Така че сега трябва особено много да внимаваме. Определени политици отново заговориха активно за провеждането на референдуми. Някои от зададените към народа въпроси обаче са такива, че независимо от изхода им, след това години наред ще ни е срам да погледнем цивилизования свят в очите. Дори само защото изобщо сме допуснали да ни бъдат зададени.

Лекотата, с която се хвърлят тези въпроси в публичното пространство е плашеща. А най-лошото е, че пораженията, които биха нанесли на гражданското ни общество, в крайна сметка ще бъдат записани на сметката на народа. „Глас народен - глас божи!“ – твърде удобна сентенция за отчаяни, че губят властта (този път вероятно завинаги) политици.

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашия коментар беше успешно пуликуван!