„Убийства в Кингфишър Хил“ на английската авторка Софи Хана е продължение на историите за Поаро от Агата Кристи. Романът е заплетена мистерия за смърт, която никой не коментира и членовете на семейството продължават живота си, сякаш жертвата не е съществувала. Гениалният Поаро е извикан да разплете случая, но има едно условие – истинската причина за посещението му не бива да бъде разкрита.
Снимка: Издателство "ЕРА"
Откъс от „Убийства в Кингфишър Хил“, Софи Хана:
След като се настанихме на местата си в задната част на автобуса, Поаро веднага се обърна към мен.
– Кажи ми, Кечпул, какво толкова интересно видя, та се почувства задължен да ни държиш на пътеката толкова дълго?
– Нищо, както се оказа, направих грешка. И не ви задържах чак толкова дълго... цялата история продължи не повече от няколко секунди.
– Каква грешка?
– Видяхте ли книгата, която жената чете, Поаро?
– Красивата ядосана жена?
– Да.
– Видях я, да, стискаше я много здраво.
– Явно се страхуваше, че може да я грабна от ръката ѝ – отвърнах, – и точно нея исках да погледна още веднъж, книгата. Заглавието беше „Среднощна сбирка“. Когато я видях в първия момент, бях сигурен, че заглавието на корицата е „Майкъл Гедъркоул“. Вероятно съм се подвел по началните букви.
– Майкъл Гедъркоул – Поаро сякаш се заинтригува, – адвокатът Майкъл Гедъркоул? Това е любопитно, Кечпул.
Запознахме се с Гедъркоул миналата година по време на едно изпълнено със събития пребиваване в Клоунакилти, Ирландия.
– Защо името на Майкъл Гедъркоул, с нищо незабележителен правист, ще е заглавие на книга, Кечпул?
– Ами, вероятно не би имало защо. И не беше. Просто сбърках, няма нужда да го обсъждаме повече.
– По-вероятно е Гедъркоул да е написал книга и неговото име да е било на корицата като автор – продължи разсъжденията си Поаро.
– Гедъркоул няма нищо общо тук, някакъв друг човек е написал книгата със заглавие „Среднощна сбирка“...
„Господи, моля те, нека това да е краят“, помолих се наум.
– Мисля, че разбирам защо си видял име, което не е било там, Кечпул,... и защо е било точно това име.
Зачаках Поаро да продължи.
– Умът ти е зает с онази нещастна жена, която те обвини, че се представяш за инспектор Кечпул от Скотланд Ярд. Тя ни каза, че няма нужда от помощ, но ти не си съгласен, и затова си нащрек за някаква опасност. За нещо лошо. Alors*, в частта от ума ти, която не е съгласна със собствените си заключения, правиш връзка между днешния инцидент и събитията от миналата година в Клоунакилти, където опасността наистина съществуваше и бе извършено ужасно зло.
– Вероятно си прав, Поаро. Тя, изглежда, все още не се е качила?
– Не мога да ти кажа, mon ami. Не я следя. Сега има поважни неща, за които трябва да се погрижим – той извади малко, сгънато парче хартия от джоба на палтото си. – Прочети го преди автобусът да тръгне, защото не е разумно да се чете, докато си в движение, води до киселини в стомаха.
Взех листчето от ръката му с надеждата, че написаното ще ми разкрие защо отиваме в „Кингфишър Хил“. Вместо това се оказа, че се взирам в невероятно дълга поредица от
най-миниатюрните думи, които някога съм виждал напечатани върху лист хартия.
– Какво е това? Някакви инструкции? За какво?
– Обърни я, Кечпул.
Направих го.
– Сега виждаш ли? Да, инструкции са. Правила. Правилата на игра, която се играе с дъска и известен брой кръгли пулчета с „очи“ върху тях – играта „Пийпърс“!
– Очи?
– „Очи“, Кечпул – Поаро няколко пъти затвори и отвори широко своите, за да ми демонстрира.
Изглеждаше толкова нелепо, че бих се разсмял, ако не бях ядосан.
– За какво става дума, Поаро? Защо разнасяш правила на игра в джоба си?
– Не го правя – зелените му очи проблеснаха. – В твоите ръце са.
– Знаеш какво имах предвид...
– Нося със себе си нещо повече от правилата на тази игра. Нося и самата нея – в кутия в куфара ми! – обяви го с някаква триумфална нотка в гласа. – Казвам ти да прочетеш правилата сега, защото съвсем скоро ние двамата с теб ще я играем. Ставаме експерти и ентусиазирани почитатели на играта! Ще забележиш, че минималният брой играчи е двама.
– Моля те, обясни ми... Не обичам настолните игри, мразя ги всъщност. И какво общо има тази игра с решението ти да ме водиш със себе си в имението „Кингфишър Хил“? Не ми
казвай, че двете неща нямат нищо общо, няма да повярвам!
– Не мразиш играта, Кечпул, невъзможно е, защото никога не си я играл. Моля те, бъди отворен за новостите. Не е шах, все пак.
– А прилича ли на „Собствениците“? Тази пък въобще не мога да я понасям.
– Имаш предвид „Монополи“, n’est-ce pas?
– Да, чувал съм да я наричат и така... Възмутителна загуба на време за всеки интелигентен човек.
– А! Pourrait-il être plus parfait*? – Поаро никога не беше изглеждал по-доволен. – Това са идеалните думи, които трябва да кажеш, когато пристигнем в дома на la famille Девънпорт!
– Кои са семейство Девънпорт? – учудих се.
– Трябва да го кажеш така, че всеки да го чуе: че презираш играта „Монополи“.
– За какво говориш, Поаро? Не съм в настроение за... – канех се да кажа „игрички“ – обичайната ти колекция от номера.
– Не притежавам никакви колекции, mon ami. А сега прочети правилата, моля те, не се бави, скоро ще потеглим.
Въздъхнах и започнах да чета, или по-скоро да се взирам в миниатюрните думички и да се опитвам да се концентрирам върху тях, но колкото и старание да полагах, не можех да ги разбера. Тъкмо се готвех да го кажа, когато чух възмутения глас на Алфред Биксби да се извисява над общата гълчава около нас.
– Боя се, че това е последният ви шанс, мис – каза той.
Седях на такова място, че го видях как се навежда напред, беше на едно от предните места непосредствено зад шофьора, точно срещу вратата, и отправяше забележките си към човек, който стоеше отвън.
– Никой автобус на компанията „Кингфишър“ не е забавял дори и с минута часа на потеглянето си и това е традиция, която възнамерявам да спазвам! Не сте единственото камъче на плажа, млада госпожице! Имам двайсет и девет други пътници, за които трябва да мисля, и които не искат да закъсняват... има и жена с пеленаче! Така че, тръгвате ли с нас, или не?
Тя е, промърморих под нос, когато миг по-късно се появи жената със странното лице.
Свиваше се, все едно я е страх, че Биксби може да стане от мястото си и да се нахвърли върху нея. Що се отнася до него, той наистина изглеждаше така, сякаш иска да направи точно това.
– Шофьор, затворете вратите – заповяда с овладян глас Биксби.
Шофьорът изпълни нареждането му. После завъртя ключа за двигателя.
Жената, по чието лице имаше следи от сълзи, остана неподвижна в предната част на автобуса.
– Моля, заемете мястото си, мис – обърна се Биксби към нея, – има само едно свободно, не е като да са дузини и да трябва да избирате! – той се изправи на крака и посочи. – Там, седми ред.
– Мисля, че наистина беше прав, Кечпул – каза Поаро.
– Поведението на la pauvre започва да ми става интересно.
Виж как усилено мисли, в ума ѝ има загадка. Докато не я разреши, няма да знае...
– Да знае какво, Поаро?
– Дали иска да пътува с нас, или не. Собствената ѝ нерешителност ѝ създава голямо притеснение.
Когато тонът на неодобрителните забележки на другите пътници започна да се повишава, нещастната жена забързано се придвижи и седна. Секунди след това потеглихме, но не мина много и Биксби отново стана. Тръгна нагоре-надолу по пътеката с твърдото намерение да разкаже на всеки един от нас колко дълбоко съжалява, че едва не сме били принудени
да претърпим забавяне при това пътуване, което несъмнено щяло да се окаже най-щастливото преживяване в нашия живот. Пропуснах някоя и друга дума благодарение на прекалено силния вой на двигателя. Биксби обаче не спомена това печално обстоятелство – не предложи нито извинение, нито обяснение – и от мълчанието му по въпроса заключих, че грохотът ще ни съпровожда по целия път до „Кингфишър Хил“.
След малката реч, вече от почти десетина минути разучавах правилата на „Пийпърс“, когато чух отчаян писък. Дойде от място на няколко седалки пред мен. Веднага след писъка жената със странното лице се появи на пътеката.
– Спрете, моля! – провикна се тя към Биксби. После се обърна към шофьора: – Спрете незабавно автобуса! Трябва... Моля, отворете вратите! Не мога да остана тук, да седя тук –
тя посочи към мястото си. – Аз... освен ако някой не пожелае да смени мястото си с моето, ще трябва да ме оставите да сляза.
Биксби поклати глава, горната му устна се сви.
– А сега вие ме чуйте, мис – каза той, докато бавно вървеше към нея.
Поаро се изправи и застана между жената и Биксби.
– Мосю, бихте ли ми позволили да се намеся? – каза той, като се поклони леко.
Биксби се поколеба, но после кимна.
– Стига това да не доведе до забавяне, мосю Поаро. Сигурен съм, че разбирате, тези хора имат домове и семейства, които ги чакат.
– Bien sûr* – Поаро се обърна към жената. – Mademoiselle, желаете да седнете на друго място, така ли?
– Да. Трябва. Аз... важно е. В противен случай не бих молила.
Категоричен, рязък глас, който ми беше добре познат, каза:
– Мосю Поаро, моля ви, бъдете така добър да изпълните желанието ѝ и ѝ отстъпете мястото си. Предпочитам да седя до световно известен детектив, отколкото до истерична глупачка. През последните петнайсет минути не прави нищо друго освен да охка и да трепери, изключително досадно е.
Значи la pauvre mademoiselle, клетата госпожица, както Поаро я нарече, през цялото време бе седяла до собственицата на онази проклета книга! Нищо чудно, че не иска да остане там и секунда повече. Вероятно е направила грешката да погледне корицата на книгата и е получила съответното кастрене.
– Какво му има на мястото ви? – попита Поаро. – Защо желаете да се преместите?
Тя поклати диво глава, после извика:
– Няма да ми повярвате, но... ще умра, ако седя там. Някой ще ме убие!
– Моля ви, обяснете ми какво имате предвид – продължи Поаро. – Кой ще ви убие?
– Не знам! – проплака жената. – Но знам, че е това място. До пътеката, на седмия ред вдясно. Само това място и никое друго, така каза той. Нищо няма да ми се случи, ако седя на всяко друго място. Моля ви, сър, нека заема вашето място, а вие седнете на моето!
– Кой ви го каза?
– Мъжът! Един мъж... Аз... не го познавам.
– И ако седите точно на това място, какво ви каза той, че ще стане? – попита отново Поаро.
– Не ви ли казах току-що? – изстена жената. – Каза, че ще бъда убита! „Помни ми думите“, каза той. „Запомни предупреждението ми, или няма да слезеш жива от оня автобус“.
* Alors – така, в случая означава следователно (фр.) – Б. пр.
* Pourrait-il être plus parfait – Не би могло да е по-съвършено (фр.) – Б. пр.
* Bien sûr – разбира се (фр.) – Б. пр.
Добави коментар