Местните избори в страната минаха, минаха и балотажите. Изписа се много, а анализите и остроумията продължават, и ще продължават сигурно още месец. Вместо да напиша поредния анализ на темата, която вече на всички им е втръснала, аз днес посетих Централни Софийски гробища по лична причина. Отвъд нея, това, което за пореден път ми направи впечатление и натъжи особено беше състоянието на гробищата. Не, не конкретно на Централни Софийски, не на управата в тях или „състоянието на града ни“, както слушаме вече месец кампания и избори. Това, което ме натъжава е състоянието „на гробищата“ по принцип в България – навсякъде. Не, защото това е някакъв маргинален, естетически въпрос, а защото той засяга цялостното състояние на нацията ни. Защото според мен той олицетворява по-дълги културни и демографски процеси в България. С риск да изглежда странно или прекалено екзотично бих желал днес да разгледам тази тема, като вярвам, че има какво да се извлече от нея като поука.
(гробища в Полша)
На първо място искам да кажа, че изключително много ме дразни да се обяснява постоянно какви простаци и идиоти са българите, колко селяндурско е хорото, шевицата, патриотизма и т.н. Намирам го за форма на комплекс за малоценност и отчаяно желание на космополитния човек да се изтъкне над останалите членове на народа му. Това тук, не цели да прави това, а да изрази искрено притеснение за състоянието на една конкретна част от културния ни облик – отношението към миналото, към предците ни, към мъртвите. На пръв поглед това може да звучи маргинално и незанчително, но всъщност то показва нещо за нацията ни, което има отражение във всички останали отрасли.
Малко неща са толкова показателни за един народ, според мен, колкото това какво уважение показва към мъртвите, към роднините си, към предците си, към паметта и историята. Ние показваме едно гнусно, срамно, дивашко такова. Гробищата ни са запустели джунгли, мръсни, обрасли. Тук-там хора индивидуално обгрижват отделни гробове, но няма и помен от обща, колективна, социална поддръжка на целия комплекс, както е в другите европейски страни. Отношението ни към тях е това на народ, който изглежда вече е дълбоко атеизиран и напълно изкоренен от родовата си памет. Народ, напълно скъсал с традициите и социалните си обреди.
(Централни Софийски гробища)
Отношението към неща като мъртвите и родовата ти памет е показателно за това към какво бъдеще си се запътил. Много неща, свързани с бъдещето ни, зависят от това колко ценност влагаме в историята, паметта и рода си. Тъкмо поради липсата на особена загриженост за тях ние няма да имаме мотивацията да се справим с проблемите на бъдещето и да оцелеем като нация, като идентичност.
Разликата между нашите гробища и тези в други пост-соц страни, включително по-бедни от нашата като Сърбия, е потресаваща. Дори не ги сравнявам с тези в Чехия, Полша или Унгария, където е традиция да се поддържат в изряден вид – не индивидуално, а колективно.
(Гробища във Варшава)
Състоянието им в България представлява един нагледен пример за това какъв ефект върху обществото ни в културен и духовен план имаха 45 години Марксизъм и 30 години неолиберален постмодернизъм. Макар темата да звучи маргинално – „някакви си гробища“, тя всъщност е едно магическо огледало, в което можем да видим състоянието на духовността, вярата, чувството за общност и история в народа ни. Това, което виждаме в огледалото е грозно и тъжно. Единствено поправяне на щетите от последните 75 години посредством реевангелизация, ренесанс на традициите и възстановяване на колективната културна принадлежност може да поправи грозното отражение в огледалото.
(Централни Софийски гробища)
Добави коментар