Интервю на Светослав Пинтев за Faktor.bg
- Г-н Йорданов, „Историята ще бъде добра към мен, защото аз възнамерявам да я напиша!“, казвал Чърчил. Ще се намерят ли у нас държавници със самочувствието и вътрешната сила да пишат историята? Кой я пише всъщност?
- Този въпрос донякъде изглежда банален, но всъщност е сериозен и в някакъв смисъл трагичен в контекста на нашата история. Отговорът има исторически и психологически аспект. Аз по принцип се интересувам много от исторически книги и документалистика, особено напоследък, мислил съм за това. По-различни, най-често драматични причини, на нас, българите, все някой друг ни пише историята. За различните исторически периоди за този факт можем да се оправдаваме с това, че сме били завладявани за дълго време, от Източната Римска империя, от Османската, но и през последните близо 150 години ние сме сякаш в състояние на будна кома. Уж не сме под чуждо владичество в политически смисъл, но това съвсем не е така в ментален и психологически смисъл. Затова писането на историята е проблем за нас. Именно по тази причина около учебниците по история се оформиха страшно много дебати. Битката за историята всъщност е нещо много повече от битка какво да пише в учебниците, дали да го пише по-меко или по-твърдо, битката за историята е битката за ума на хората. Битката за историчност и за историческите факти е много по-дълбока, отколкото на пръв поглед изглежда, тя далеч не се ограничава само в рамките на научния спор.
- Самите държавници сякаш не правят историята, а тя ги носи по течението си…
- Точно това е проблемът, какво ще наричаме държавници. У нас се развихриха едни спорове между фоби и фили, както ги определя масовото съзнание, между прозападни и проевразийски настроени хора… Това, което се опитвам да кажа е: „За да имаме държавници, трябва да говорим за независимост”. Аз твърдя, че всъщност нямаме тази психологическа независимост и близо 150 години сме в състояние на будна кома, именно защото поколения българи са израснали в условия които ги принуждаваха да хвърлят огромни усилия, за да компенсират големите разломи в техните представи и перцепции за живота, разломи между онова, което се формира от тяхното непосредствено наблюдение (ако вземем близкото минало, съветско-болшевишкия период на България) и пропагандата, между онова, което те виждаха с очите си и онова, което им казваха да виждат.
- Мнозина и сега обясняват нелепици каква могъща държава сме били по времето на социализма, какви блага са се леели, а демокрацията унищожила всичко…
- Сега е същото, само че по друг начин. Сега им казват какво да си спомнят, че са виждали. В този смисъл тук битката за реалността е много по-сериозна от тази, която се ограничава само в историческия аспект. Нищо подобно… Ако започнем от нашите възрожденци- Раковски, Ботев, Левски, Стамболов, Захари Стоянов... Те е трябвало да направят един много труден избор във времето, в което са живеели, да си отговорят на въпроса: „Какво е Русия за нас, добронамерен приятел или перфиден агресор?” Пак казвам, че през тези 150 години ние ментално много рядко сме били реално независими, респективно с автономията на зрял народ, който държи съдбата си ръцете си. Ние сме народ, който през различни периоди от своята най-нова история е бил системно принуждаван да не вярва, че е способен на самостоятелни актове, да не вярва в това, че може да постига своите национални, стратегически цели чрез собствената си вътрешна сила и потенциал, чрез своята воля и способности. Винаги трябва да зависи от някого. Всъщност пренасянето на този дебат в плоскостта „от кого да зависим” формира инфантилния дискурс на спора на филите и фобиите. Затова реално много милеем за онези български будители-държавници, които са успявали да постигнат тази относителна и за съжаление не много трайна самостоятелност в мисленето и в действията. Стамболов именно затова е отличаван от много други български министър-председатели.
- Но именно тези държавници са най-жестоко обругавани и свършват най-зле. Стамболов е ярък пример за това.
- Точно така е, защото те са си позволили „лукса” да бъдат патриоти, да виждат истината. Тук искам да направя една много важна уговорка. Пренасянето на идеята „от кого да зависим”, дали да зависим от Русия, дали да зависим от Западния свят e умишлено търсен ефект, защото той прави спора за истината незрял и ирационален и препятства възстановяването на увреденото национално самосъзнание и дух. Ако използваме психотерапевтична аналогия, нещата могат да се представят като избора, който прави всеки страдащ от душевно разстройство човек – да положи усилие да се върне към реалността или не. Дали да сме инертни, зависими от илюзии, под въздействието на халюцинации или на комплекси, дали да продължаваме да бъдем недостатъчно ефективни и незрели, да бъдем донякъде дезинтегрирани, както бяхме дезинтегрирани доста време. И уплашени, разбира се, от реалността, да вярваме, че не можем да постигнем нищо без чужда помощ. Или обратното, да осъзнаваме проблемите си, да гледаме на живота открито, да гледаме зряло и отговорно към своите недъзи, да можем да градим живота си върху свободната си воля и личните си потенциали. Инфантилизмът, формиран и задълбочаван системно в колективния ум на нацията , като се тръгне от „Дядо Иван“, мине се през „Големия брат“, „братушките“ и се стигне до „Великия Путин“, води до зависимост, лоша и тесногръда преценка, неувереност и ограничен потенциал. Ние походихме с подобни разбирания и очаквания към Европейския съюз и затова интеграцията ни протича мъчително, а участието ни е непълноценно. Това всъщност не е битка между доброто и злото.
Цялото интервю вижте тук
Добави коментар