Занимава се с музика от седми клас, когато става барабанист на ученическа група. По-късно става вокалист и композитор на групата. Това е моментът, когато осъзнава, че неговото пеене и начинът, по който поднася песните, влияят на хората. Получава покана за вокалист на рок група "Импулс" и става част от гилдията на българската естрада. След две операции на гласните струни, лекарите не му дават надежда, че ще продължи да пее и напуска „Импулс“. Но съдбата е отредила друго.Той е един от най-продуктивните български изпълнители, а зад името му стоят впечатляващ брой албуми и концерти.
Фокусиран в работата си, той е пословично работлив, организиран и прецизен. Чувството, което неизменно му дава сила всеки път, е любовта към музиката, която прави. Споделя, че благодарение на родителите си е романтичен, сантиментален и привързан към корените и рода. Публиката му вярва и пълни концертните зали, а това го прави истински щастлив.
ТОПЛИЧНО има удоволствието да разговаря с Веселин Маринов.
Имаш една успешна и завидна музикална кариера. Публиката те обича и ти е вярна през всичките години, откакто си на сцена. Не винаги обаче, нещата са толкова лесни, колкото изглеждат отстрани. За да се случи всичко това: Кое определяш като най-важно след любовта към музиката?
Благодаря много за възможността да направим това интервю за вашата медия, с която общувам за първи път.
Благодаря и за въпроса, в който всъщност има много, много въпроси… От началото на моята творческа дейност до днешни дни.
Най-важното нещо за успеха на един творец са годините, образованието и страданието. От една страна, започвайки да се занимаваш с това, трябва да си напълно наясно до къде и колко природата ти е дала талант, от който да започне твоето усъвършенстване. Много е важно да осъзнаеш, че нищо не може да се случи изведнъж или ако стане така, няма да можеш да разбереш силата на успеха, да го извоюваш и да умееш да го задържиш.
Именно годините, неуспехите, заключените врати по пътя на един млад човек те учат как да промениш това и чрез проправянето на правилната пътека да осъзнаеш как да задържиш дори и малките победи и няколкото отключени врати за по-дълго.
Тогава човек разбира колко е важен и късметът и че той идва само при онези, които са подготвени, които много работят и то в област, където умеят най-добре.
Затова, връщайки назад, след всичките тези 38 години, осъзнавам, че постоянството на моите успехи, любовта на толкова много хора към онова, което правя, идва именно от тези причини и че ако съм задържал успеха и вярвайки, че ще го поддържам още много време, то е, защото съм изстрадал всяка една загуба, всяко едно пренебрежение към мен, всяка една моя грешна стъпка, всяка победа и признание през годините.
И всичко това ме е научило да не правя нови грешки и най-важното: Да знам колко да искам от себе си в определения етап от моето развитие.
Какво ти дадоха годините, в които беше извън България?
Когато реших да замина, причината беше финансова. 1989 година беше много тежка и културният живот в страната почти беше спрял. През пролетта тогава излезе втората ми дългосвиреща плоча, която почти нямаше продажби. Есента също беше трудна. Година на пълни промени във всичко в нашия живот.
Затова избрах чужбина – за да мога да съхраня моите мечти, да оцелее семейството ми и да продължа с музика, а не да я изоставя.
През всички години в Германия знаех, че пребиваването ми там е временно.
Когато се връщам назад, разбирам, че пътуването ми не е било напразно, че дисциплината там научи един обикновен музикант, който беше с дълга коса, закъсняваше за срещи, не обръщаше внимание на облеклото си и какво говори, на много добродетели и качества и ме превърна в мъжът, който съм сега.
От онези години, освен двата албума издадени на немски език, хубавите приятелства, които имам и до ден днешен и още един език, който говоря, ми остана любовта към всички немскоговорящи държави.
Ако приемем, че съм един успял творец и този успех го превърнем в 100 единици, някъде 20 от тях дължа на уроците по професионализъм, които научих в Германия.
Какво би казал на онези млади хора, които напускат страната с мисълта, че тук нищо не става?
На всички млади хора, а и не толкова млади, които масово напускат страната, бих отговорил по един малко странен и неочакван начин.
Аз съм продукт на новото време. Демокрацията, в която живеем, ме научи как да вземам моите решения, да знам, че всеки един час, в който не съм вложил уменията си, някой друг го е направил. Това, което правя и което също научих от времето, в което живях в Германия, е, че ако човек иска да успее, трябва да знае, че работата в този живот никога няма да свърши.
Знам и друго – че и хамалите на една ЖП гара също много се трудят, но не могат да реализират този труд във финансови измерения. Затова научих и че първо трябва да изясниш за себе си какво искаш да правиш, какво обичаш, кое е онова, което може да превърне труда ти в хоби, удоволствие. Когато станеш наясно с това, тогава ако и 25 часа в денонощието да работиш, този труд няма да те натоварва, а напротив – ще ти носи удовлетворение. Няма да усещаш умората. Ще станеш иновативен, ще ти идват идеи, с които да надживееш идващите проблеми.
В този ред на мисли приемам заминаването в чужбина само от онези, които просто не знаят какво да правят, които ги е срам да работят в България на няколко места. Приемам да заминат онези, които нямат квалификация, които искат просто да се извинят за липсата на такава със заминаването си. В България в момента има идеалните условия човек да се реализира, да направи и кариера, и пари, ако може да изпълни тези две условия – да знае какво иска да прави и да му се работи. Това е капитализмът. Той е много неблагодарен към личния ни живот, но е много продуктивен, защото те кара да работиш много, да бъдеш по-оригинален и по-различен от другия и по този начин да ставаш по-качествен.
Не съм съгласен с онези, които казват, че в България няма подходящи условия за развитие, че политиците, които ни управляват, не дават възможност за това. И вярвам, че всичко е в нашите ръце. Най-вече успехът. А нежеланието да работим е причината да се извиняваме за собствените си неуспехи.
В консерваторията си в класа на Петър Димитров. В този курс са още Диана Дафова, Нели Рангелова, Ваня Костова, Георги Христов и Богдан Томов. Какви спомени си запазил за студентските ви години?
Когато се връщаме към детството, юношеството и младостта си, ако в тях не е имало болест или други лоши неща, всеки един от нас си ги спомня с красивото чувство за нещо неповторимо и безмилостно отшумяло.
Така и аз никога няма да забравя най-хубавите години от моя живот. Студентските бригади, купоните в Студентски град и общежитията, любовта и първите ми професионални успехи. Всичко е пред очите ми, всяка една среща, всички трудности, безпаричие, неясния живот на едно момче от дълбоката провинция в големия град. Толкова красиво е всичко това, когато срещнеш и проблемите, и успехите, и любовта за първи път.
С много от моите колеги, с които учихме тогава, все още поддържам добри отношения, но най-близки си останахме с Нели Рангелова и най-вече с Богдан Томов.
Новият албум, 29-ти поред в кариерата ти носи името "Легенда за любовта". За него казваш: "Вложих цялото си сърце, цялата си любов и моето безкрайно възхищение от Нейно Величество Жената." Остана ли само легенда любовта в съвременния материален свят?
Аз, а и всички от нашето поколение израснахме в друг свят, много по-различен от днешния. И не говоря за комунизма, а изобщо за света тогава. Според мен, краят на 70-те до края на 80-те светът беше различен. Тогава се раждаха групи като АББА, Бони М, Дийп Пърпъл, Уайт Снейк, Чикаго, певци като Брайън Адамс и Майкъл Джексън, в чиито песни имаше музика и хармония.
Такъв беше и светът. Романтиката, жестовете, красивите отношения, изненадите, мъжете – джентълмени и кавалери, жените – дами, облечени женствено, с рокли.
Всичко това беше във времето, в което аз израснах и в което формирах своя характер, подпомогнат от учителите и родителите ми. Късно е да се променя и да подкрепям чрез музиката си този вулгарен, мрачен и суров свят.
Най-важното, което изчезна в нашето ежедневие и което аз все още не мога да преживея, са чувствата. Тях вече ги няма. Достойно бяха заместени от интересът. Интересът във всичко. По интерес си избираме приятелите, по интерес вече се намират и партньорите в живота, дори любовта се измерва в интереси. Това го нямаше във времето, в което аз израснах.
Затова и колкото и да се старая, усещам, че в много аспекти на живота изоставам спрямо днешното време, но съм щастлив, че въпреки игнорирането от медиите на моята музика, има достатъчно хиляди, милиони хора, които обичат и не дават своите мечти на днешното време. Все още има много хора, които възпитават децата си в тези ценности и това ми дава надеждата, че моята музика и това, че не направих през годините компромис с моите мечти и идеи, ще има още дълго време на кого да помага.
Споделяш, че във всеки живот има върхове, за които човек мечтае и към които се стреми. За какво мечтаеш след грандиозният концерт в зала "Арена Армеец"?
Оххх, Арена Армеец… Един прекрасен, огромен спектакъл, напълнил залата до краен предел. Един връх в моето творчество, който ще остане завинаги в спомените за най-хубавите мигове от кариерата ми.
Но това беше почти преди три години.
От тогава издадох два албума, имах и имам невероятни концерти из цялата страна и пред мен са моите нови мечти.
Сега мечтая, вече съвсем реално, за това, което е в сънищата ми повече от 35-36 години – да имам своя оркестър. В момента съм събрал момчетата, работят се аранжиментите. Върви една планирана подготовка, без да се напрягаме и да гоним кратки срокове. Шоуто ще бъде много красиво и очаквам първите няколко предпремиерни концерта да бъдат до края на годината в най-големите музикални клубове на София.
Ако всичко стане така хубаво, както го мислим, би трябвало догодина и занапред концертните ми спектакли да бъдат само с оркестър.
Какво за теб е вярата?
За мен вярата е синоним на надеждата, която като че ли в трудни моменти, умира последна. Много пъти тя е оставала единственото хубаво нещо в живота ми. Когато поради финансови, лични и всякакви проблеми съм бил дори пред възможността да прекъсна своята работа изобщо. Вярата в моите мечти, в сънищата ми като студент ме е спасила през годините да издържа на тези проблеми, на обидите и пренебрежението към мен, характерни в отношението към младите творци.
Именно през тези трудни години тя се е трансформирала в мен и по пътя към всяка моя нова идея и мечта вярата е била причината да продължавам да я преследвам.
Но и тя както при много други духовни усещания е провокирана от реалните изисквания, от реалното преценяване до къде се простират твоите възможности в определения етап от развитието ти. Затова през годините никога не съм вярвал в невъзможни неща и чудеса, които биха ми се случили. И продължавам да вярвам и да мечтая, че всичко хубаво в живота ми все още предстои.
Ако утре зависи от теб: Кои три неща би променил?
Само ако можеше утрешният ден на света да зависи от мен…
Много са нещата, които бих искал да променя и с които не съм съгласен, но ако трябва да се огранича в три…
Бих искал светът да стане по-морален – такъв, какъвто беше в моите младежки години, да се уважават ценностите, да не се забравя възпитанието и респекта към онези, които ни учат – родителите и учителите.
Ако можех да променя света с нещо в утрешния ден, бих забранил интернет и всякакви мобилни комуникации, защото наред с многото привилегии, които донесе човешкия прогрес, той донесе и зависимостта от технологиите и човек да няма личен свят. Вече не е нужна нова държавна сигурност. Всичко се знае – всяка стъпка на всеки един от нас, всичко се контролира. Изчезна и реалното общуване, а от там и чувствата между хората.
Ако можех да избера три неща, които да променя в света, бих направил така, че парите да не са определящи във всичко.
Как би продължил изречението: Творците са...
Творците са романтичната песен на нашия живот.
Благодарение на техния талант, развихрен в определени стилове на изкуството, те провокират в нас различни чувства, спомени за красиви мигове или моменти, за които мечтаем.
Талантът, който природата е дала на един творец, е онова, с което той става различен от милиони хора и благодарение на него, той влиза в душите и сърцата, за да ни остави хора и да не се превърнем в роботи и роби на нашето прозаично ежедневие.
Добави коментар