Емил А. Георгиев е адвокат и университетски преподавател по интелектуална собственост. Активист за гражданска, обществена и политическа промяна чрез истинска, дълбочинна и обхватна реформа в правосъдието. Застъпник е за цифрови права, свободен интернет и софтуер с отворен код. Член е също на Инициатива „Правосъдие за всеки“, на Инициативния комитет за адвокатска реформа „ИКАР“, както и на сдружение „Либерални идеи за България и Европа“. Срещаме се с него във връзка с приетата от ЕП директива за авторското право.
- Здравейте, господин Георгиев. Какво представляват прословутите промени в авторското право, които бяха приети от ЕП?
С възникването и развитието си интернет създаде много възможности за своите потребители да се изразяват, да разпространяват и достъпват информация и съдържание. Последните години основна роля за това имат социалните мрежи като Facebook или порталите за видесподеляне като YouTube или българския VBOX7. С развитието на технологиите се разви и една специфична култура на общуване чрез споделяне на съдържание, върху което споделящите го потребители не винаги държат правата. Имам предвид съдържание като мемета или гифове, които възникват като преработка на нечии чужди фотографии или видеа, т. е. произведения на трети лица. И тук идва основният упрек на авторите или другите правоносители – платформи като горепосочените са зависими от чуждо съдържание, чиито права, обаче, не желаят да уредят. Затова се крият зад „активните“ си потребители, на които предоставят техническа възможност да споделят чуждо съдържание, с което привличат консумиращи такова съдържание „пасивни“ потребители. Последните, разбира се, са много повече от първите, като към тях е насочена и рекламата, от която платформите печелят. Авторите и правоносителите смятат, че по описания начин платформите печелят на техен гръб, поради което искат някакъв дял от рекламната „баница“.
Механизмът за постигане на това е следният: за да остане всичко, както е било досега, платформите следва да сключват лицензионни споразумения с правоносителските организации (у нас например Музикаутор, Филмаутор, Профон) и да им отчисляват пари за всяко използване на нечие чуждо произведение. За тази цел от платформите се очаква да изградят и поддържат бази данни, в които правоносителите да регистрират произведенията си, а платформите да внедрят технически решения, които при качване на съдържание (снимки, видео, текст) от потребители да го сравняват с базата данни, да разпознават чие е и да насочват дължимото отчисление към съответния правоносител.
Доколкото платформи и правоносителски организации не постигнат съгласие за сключване на лицензионни споразумения, то платформите следва „да положат всички възможни усилия в съответствие с високите секторни стандарти за дължима професионална грижа, за да се избегне наличието в техните услуги на неразрешени произведения и други обекти, идентифицирани от съответните правоносители.“
Допуснат ли платформите качването на неуредено съдържание и не докажат ли, че са положили всички възможни усилия, то те автоматично стават отговорни пред правоносителите за поведението на своите потребители.
Как в днешно време изглежда изискуемото полагане на грижа? Много просто - с внедряване на филтриращи и блокиращи механизми, станали известни в обществото като „ъплоуд филтри“.
Така, накратко, изглежда най-сериозното от приетите с новата директива изменение – онова на прословутия чл. 13 (б.а. в гласувания от ЕП документ чл. 13 вече е чл. 17). Платформите сключват лицензионни споразумения и използват филтриращи механизми, за да отчитат отчисленията към правоносителите или - в отсъствието на лицензионни споразумения - използват същите тези филтриращи механизми, за да пречат на потребителите си да качват неуредено съдържание.
Има и още едно важно за потребителите изменение – онова, придобило известност като „чл. 11“ (б.а. вече чл. 15). То е насочено към всички платформи, в които с електронна препратка (линкване) могат да се споделят медийни публикации. Директивата създава ново сродно право в полза на медийните издатели върху „отрязъка“ (snippet), който вследствие споделянето на публикацията се визуализира в съответната платформа. Този отрязък най-често съдържа снимка или друг визуален елемент, заглавие на публикацията и кратък откъс (teaser), който дава някаква насока или представа за написаното.
Тук упрекът към платформите, на първо място Google, е, че привличат потребители, като им дават достъп до визуализираното чрез отрязъци медийно съдържание, а на свой ред потребителите се информират едва ли не само от отрязъците без задължително да посещават сайтовете на издателите. Разбира се, платформите генерират приходи от реклама, но не ги споделят с медийните издатели.
Това следва да се промени, като в бъдеще платформите бъдат задължени да плащат за визуализирането на отрязъците на основание сключени с медийните издатели лицензионни споразумения.
В отсъствие на лицензионни споразумения, при споделяне на медиен материал платформите ще могат да показват само „отделни думи или много кратки откъси от публикация в пресата.“ Яснота по въпроса колко думи са „отделни думи“, съответно колко кратки са „много кратки откъси“, ще трябва да внасят сезираните по спорове съдилища.
- Каква е основната цел на тези промени и дали ще успеят да бъдат постигнати? Ще помогне ли това на създателите на съдържание да получават повече пари?
Поддържаната като благородна на пръв поглед цел е европейските автори да получат част от рекламните приходи на големите и успешни американски платформи като Google и Facebook. Дали, обаче, тъкмо авторите ще получат нещо, е повече от неясно. Да вземем новото сродно право на медийните издатели (чл. 11) – то е право на издателите, не за авторите. Дали събираните с негова помощ пари ще достигат и авторите ние не знаем. Подобно е положението и със споразуменията на основание член 13 – събраните от там пари ще се изплащат на големите правоносители като звукозаписните компании, филмовите студия или на техни организации за колективно управление на права. Колко и дали изобщо ще получат нещо отделните автори и/или изпълнители е напълно неясно. Нека не забравяме, че те и сега не получават нещо особено от „класическите“ използвания.
Така погледнато, тази реформа не е реформа в полза на авторите, а на първо място реформа в полза на големите бизнес играчи и техните организации.
- Какви са опасностите, които крие това предложение?
Една от опасностите е с времето да имаме един все по-беден откъм съдържание интернет, но основният проблем за мен е в наличието на филтриращи и блокиращи механизми, които създават предпоставка за упражняването на цензура. Стъпката от филтриране на неуредено съдържание до блокиране на политическо такова и ограничаване на свободното изразяване е много малка, а изкушенията от предприемането й са винаги сериозни.
- Само големите платформи ли са застрашени?
От големите се очаква да дойдат парите, на тях се гледа като на „дойните крави“, но жертви ще бъдат по-малките и опитващи се да проходят бизнеси. Това е така, защото големите имат средствата да разработят и внедрят нужните механизми. YouTube вече има нещо такова в лицето на системата си Content ID, която по избор на регистрираните правоносители или блокира неуредено съдържание, или пренасочва към тях по-голямата част от свързаните с това съдържание рекламни постъпления. В мое присъствие на събития у нас представител на Google е споделял, че разработката на Content ID е струвала десетцифрена сума в щатски долари.
Не така, обаче, стоят нещата при малките доставчици, които не могат да си позволят подобни разходи и вероятно ще трябва да затворят.
Така реформата бетонира пазарното положение на големите платформи и ги освобождава от досадната конкуренция на стартъпи или други по-малки играчи.
- Какви са опасностите за медиите? Какво ще промени за тях „данъкът върху линковете“?
Опасността е да загубят пазарен дял, ако не сключат лицензионни споразумения с платформите и така до тях достигат по-малко читатели. Това вече се е случвало в Испания, където през 2015 на национално ниво бе прието такова законодателство и Google реши да спре услугата си Google News там, съответно тази стъпка предприеха и други агрегатори на свързано съдържание.
Не е за подценяване и опасността от още по-силното присъствие на фалшиви новини, чиито сайтове-разпространители целят достигане до колкото се може повече читатели и очаквано ще предоставят безвъзмездни лицензии за споделяне на публикациите си на платформите.
- Има ли опасност при въвеждането в отделните държави членки от грешно тълкуване – умишлено или не, с политически цели както видяхме при имплементирането на GDPR?
Директивното законодателство съдържа единен минимум, който държавите членки могат и да надхвърлят. Така някои от тях могат да използват директивата като удобен повод за налагане на допълнителни, непредвидени, но и неизключени от нея мерки, като вписване в регистри, задължения за разкриване на информация и други подобни административни и регулационни тежести.
Извън това очаквам транспонирането в национално законодателство като цяло да бъде трудно, защото от многото изменения и опитите за постигане на компромиси текстът на директивата не само стана още по-неясен, но и бе изпълнен от вътрешни противоречия.
Така в хипотезата на чл. 13 платформите хем дължат максимални усилия при възпирането на потребителите си да качват неуредено съдържание, хем нямат общо задължение да подлагат поведението на потребителите си на контрол.
От този и други примери можем да заключим, че не само транспонирането на тези разпоредби ще бъде силно затруднено, но това ще се отнася и до последващото им прилагане от съдилищата.
- Има ли възможност за неприемане или облекчаване на мерките? Борбата срещу директивата приключи ли?
Да, такава възможност има и вече бе обявена от германския Християндемократичеки съюз, който управлява в „Голяма коалиция“ със социалдемократите. Германските консерватори предлагат подхода „bezahlen statt blocken“ („плащане вместо блокиране“) и по съдържанието си силно наподобява описаната по-горе и внедрена от YouTube система Content ID.
Ще трябва да видим и как ще протекат предвидените в самата директива консултации между платформите, правоносителите и Европейската комисия, които да уточнят „най-добрите практики за сътрудничество“ и „насоките за прилагане“.
Нужни са сериозни усилия за постигането на гаранции, че директивата няма да се превърне в машина на цензурата. Полезният ход на гражданското общество тук е да оказва натиск в законодателния процес, негови представители да участват в обсъжданията по комисии или работни групи в Народното събрание, където да балансират присъствието на добре организираните правоносителски структури.
В зависимост от това как заработи (или се провали) транспонираната в отделните държави директива е възможно и атакуването й пред Съда на Европейския съюз с искане за нейната отмяна. Това няма да е прецедент – така през 2014 г. Съдът отмени придобилата печална известност директива 2006/24, на чието основание телекомуникационните и интернет доставчици събираха и задържаха трафичните данни на своите потребители за срок между 6 месеца и 2 години и при наличие на съдебно решение бяха длъжни да ги предоставят на служби, полиция и прокуратура. Идеята беше тези данни да се ползват за разкриването на тежки престъпления („serious crimes“ според текста на директивата), но реално се ползваха за щяло и нещяло, а в институционално по-слаби държави като България бяха източник на злоупотреби и корупция. Следователно Съдът на ЕС прие, че наличните резултати не оправдават едно толкова дълбоко навлизане в личния живот на гражданите и я отмени.
Едно е ясно – борбата за свободен и неутрален Интернет все още не е приключила и всяка минута отделена за нея ще си струва!
Добави коментар