Неделно четиво: Из "Без изход" от Тейлър Адамс

14:00, 31 мар 19 / Култура 25 741 Шрифт:
Topnovini Автор: Topnovini

Виждали ли сте един? Значи сте виждали всички.
Продълговатата постройка (фоайе, тоалетни, може би магазинче или кафене, управлявани от доброволци) се бе сгушила между огънатите от вятъра ели и скосените канари. Пилон за знаме без знаме. Дънер на старо дърво, наподобяващ огромен барабан. Няколко бронзови статуи, заровени до кръста, вероятно в чест на някой местен лекар или пътешественик, изработени с парите на данъкоплатците. Паркинг встрани, на който колите се броят на пръстите на едната ръка, вероятно на закъсали или загубили се като нея шофьори, чакащи пристигането на снегорина.

Откакто бе излязла от Боулдър, Дарби бе подминала десетки места за отдих като това. Някои по-големи, някои по-добри, всички до едно по-малко изолирани от това. Съдбата обаче явно бе избрала за нея именно това.
„Уморени ли сте?“ я питаше една синя табела? „Вътре ви чака безплатно кафе.“
До нея една по-нова с орела от емблемата на Департамента за вътрешна сигурност от ерата на Буш: „Видяхте нещо? Кажете нещо“.
Последната табела бе с Т-образна форма. Насочваше камионите и кемперите вляво, а по-малките превозни средства вдясно.
Дарби почти я прегази.

На предното стъкло вече имаше дебел слой сняг, дясната чистачка също бе напът да откаже, затова тя свали стъклото и с ръка изчисти едно кръгче пред себе си. Все едно да се ориентираш през перископ. Дори не си направи труда да намери място за паркиране, защото очертаните линии надали щяха да се покажат преди март, и спря Синичък до сив ван без прозорци.
Изгаси двигателя. Загаси фаровете.
Тишина.
Ръцете є още трепереха. Остатъчен адреналин от първото поднасяне. Стисна ги в юмруци, първо дясната, после лявата (вдишай, преброй до пет, издишай) и се загледа как по предното стъкло продължаваха да се трупат снежинки. Точно за десет секунди кръгчето, което бе изчистила, вече го нямаше. След тридесет бе запечатана зад стена от потъмняващ лед, осъзнала с кристална яснота факта, че до утре по обед няма как да стигне до Прово, щата Юта. Този оптимистичен план се крепеше на допускането, че ще си е пробила път през виелицата в прохода Бекбоун преди полунощ, след което към 3 часа през нощта ще е стигнала Върнал за освежаваща дрямка. Сега наближаваше 8 вечерта. Дори да не спираше за сън или по малка нужда, пак нямаше да успее да говори с майка си преди първата операция. Тази възможност бе „Затворена за неопределено време“, точно като поредния планински проход, за който я информираше приложението на телефона є.
След операцията.
Чак тогава.
В хондата се възцари пълен мрак. Освен по предното стъкло, снегът се бе натрупал отвсякъде и бе превърнал колата в арктическа пещера. Провери iPhone-а си, като примижа при острата светлина. 9% батерия и нулев обхват. Последният есемес, който бе получила, все още стоеше отворен. Първия път го бе прочела на магистралата край Джипсъм, профучавайки със 140 км/час покрай покрития с тънък лед тротоар. На треперещия в ръката є екран пишеше: „В момента е добре“.
„В момента.“ Плашещо уточнение. Като това дори не беше най-плашещото в текста.
Девън, по-голямата сестра на Дарби, мислеше в емотикони. Есемесите и постовете є в Twitter страдаха от тежка форма на алергия към пунктуацията. Човек оставаше бездиханен в напъните си да открие някакъв рационален смисъл в изблиците от пустословие. Не и тук. Девън бе решила да напише с букви „добре“ и да сложи точка в края на изречението. Тези подробности изгаряха съзнанието на Дарби като язва. Нищо очевидно, но намек за случващото се в болница „Юта Вали“. Нещо, което определено не е „добре“, но няма как да бъде изразено чрез клавиатурата.
Само четири тъпи думи.
В момента е добре.
Ето я и нея, Дарби, второродната издънка, хваната в капана на мястото за отдих в подножието на върховете на прохода Бекбоун само защото се е опитала да изпревари Снегокалипсиса, погълнал Скалистите планини, и се е провалила. Километри над морското равнище, затрупана от сняг в своята хонда „Сивик“ със счупени чистачки, телефон почти без батерия и есемес, който бавно прогаря съзнанието є.
„Мама е добре в момента.“ Каквото и да значеше това, по дяволите.
Като малко момиче бе запленена от смъртта. Все още не бе губила баба или дядо, така че за нея смъртта бе абстракция, нещо, което да посетиш и опознаеш като турист. Обичаше отпечатъците от надгробни камъни. Залепяш оризова хартия към плочата и търкаш с пастел или черен восък, за да снемеш подробен отпечатък. Красота. Колекцията є съдържаше стотици, някои от които дори в рамка. Няколко безименни. Няколко знаменитости. Миналата година бе прескочила ограда в Денвър, за да се сдобие с отпечатъка от гроба на Бъфало Бил. Дълги години вярваше, че тази є малка странност, това младежко увлечение по смъртта, ще я подготви за реалността и първия и истински сблъсък с нея.
Не я беше подготвила.
Поседя още малко в тъмната кола, като четеше и препрочиташе думите на Девън. Осъзна, че остане ли в този леден ковчег насаме с мислите си, ще се разплаче, а Бог є беше свидетел, последните двадесет и четири часа бе ревала достатъчно. Нямаше да се откаже. Нямаше отново да потъне в това тресавище. Позволи ли му, то щеше да я погълне, точно както Синичък бе затънал в дебелия сняг на километри от всяка човешка помощ.
Вдишай. Преброй до пет. Издишай.
Напред.
Прибра iPhone-а в джоба си, откопча предпазния колан, навлече върху пуловера един дълъг шлифер с качулка с емблема на Boulder Art Walk* и тръгна с надеждата, че освен обещанието за безплатно кафе, в това местенце ще има и интернет.

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама