Смъртта е занимание самотно.
Както и животът.
Всички живеем сами в най-съкровените си мисли. Колкото и да споделяме с любимите си хора, винаги запазваме нещо неизречено. Понякога е дребно – като спомените на жена за тайна, но отдавна загаснала любов. Тя уверява съпруга си, че никога не е обичала някого повече от него, и е напълно искрена. Но пропуска да спомене, че е обичала някого колкото него.
Понякога е нещо голямо, огромно дори, като застанало зад нас чудовище, което ближе гърба ни. Като колежанин, който е свидетел на групово изнасилване, но не се намесва. Години по-късно същият този колежанин е баща на момиче. Колкото повече го обича, толкова по-тежка става вината му и въпреки това, въпреки това, въпреки това никога не си признава. Готов е да изтърпи мъчения и смърт, преди да изрече истината на глас.
В късните часове, когато всички са сами, тези тайни чукат на вратата. Някои силно, други по-леко, но дали тихомълком или с трясък, те идват. Никоя заключена врата не може да ги удържи, защото те разполагат с ключа за нас. Говорим с тях, умоляваме ги или им крещим и копнеем да ни позволят да ги споделим с някого, за да ги махнем от плещите си и да изпитаме облекчение.
Въртим се в леглото, крачим като сомнамбули в коридора, напиваме се, надрусваме се или вием по луната. После идва зората и успяваме да ги накараме да млъкнат, да ги натикаме обратно в най-съкровените кътчета на съзнанието си и се опитваме да продължим да живеем. Успехът на подобно начинание зависи от тайната и индивида. Не всички са създадени да носят вината в себе си.
Млад или стар, мъж или жена, всеки има тайни. Научих, преживях, осъзнах този факт.
Всеки има тайни.
Поглеждам мъртвото момиче на металната маса и се чудя: Какви ли тайни отнасяш със себе си, които никой никога няма да разкрие?
Тя е прекалено, прекалено млада. В началото на двайсетте. Красива е. С дълга, черна, права коса. Кожата ѝ е с цвят на кафе с мляко и изглежда гладка и безупречна дори на грубата флуоресцентна светлина. В комплект с кожата вървят прекрасни, нежни черти: мисля, че има част латино, примесена с нещо друго. Вероятно англо. Устните ѝ са побелели след смъртта, но въпреки това са месести. Представям си ги в усмивка, предшественичка на звънък смях – не много силен, но мелодичен. Тя е дребна и слаба под чаршафа, който я покрива от врата надолу.
Жертвите на убийства ме докосват. Добри или лоши, те са имали надежди, мечти и любови. Някога са живели като всички нас в един свят, който е против живота. Освен рака, катастрофите по пътищата и смъртта от сърдечен удар с чаша вино в ръка и крива усмивка на лице светът ни предоставя изобилие от възможности да умрем. Убийците мамят системата, намесват се там, където не им е място, и отнемат на жертвите нещо, което бездруго им е трудно да запазят. Това ме обижда. Намразих го още първия път, в който се сблъсках с него, и продължавам да го мразя.
Срещам се със смъртта от доста дълго време. Работя за лосанджелиския клон на ФБР и през последните дванайсет години оглавявам екип, който преследва най-лошите от най-лошите в Южна Калифорния. Серийни убийци. Изнасилвачи и убийци на деца. Мъже, които се смеят, докато измъчват жени, и след това стенат, докато правят секс с труповете им. Тези хора са живи кошмари и винаги са ужасни, но това не им пречи да са навсякъде; няма отърваване от тях.
Затова се налага да попитам:
– Сър? Какво търсим тук?
От дълги години заместник-директорът Джоунс е мой ментор и шеф и оглавява всички дейности на ФБР в Лос Анджелис. Проблемът и причина за коравосърдечния ми въпрос е фактът, че в момента не сме в Ел Ей. Намираме се във Вирджиния, близо до Вашингтон.
Тази бедна жена може да е мъртва, а причината за смъртта ѝ да ме трогне дори, но тя не е една от моите.
Заместник-директорът ме поглежда накриво, донякъде замислен, донякъде раздразнен. Той прилича точно на човека, който е: ченге ветеран. От него лъха на лидерство и отдалече личи, че е служител на реда. Лицето му е сериозно, грубовато, с квадратна челюст и изморени очи. Косата му е късо подстригана, без да се подчинява на някакви моди. Той е красив по свой собствен начин, а трите разтрогнати брака зад гърба му го доказват, но има нещо повече зад тази фасада, нещо скрито. Като сенки в сейф.
– Заповед от високо равнище, Смоуки – отвръща Джоунс. – От самия директор.
– Наистина?
Изненадана съм от отговора му поради две причини. Първата е обикновено любопитство: защо тук, защо аз? Другата е по-сложна: съгласието на заместник-директора Джоунс да се отзове на тази необичайна молба. Той винаги е бил сред онези рядко срещани хора в бюрокрацията, които биха оспорили една заповед, ако сметнат, че е неправилна. Може и да каза „от високо равнище“, но нямаше да е тук, ако не съществуваше основателна причина да го стори.
– Да – отговаря той. – Директорът спомена име, което не можах да пренебрегна.
Вратата на моргата се отваря, преди да успея да задам следващия си логичен въпрос.
– Като се заговорихме за вълка – измърморва Джоунс.
Самюъл Ратбън, директорът на ФБР, е сам, което е още по-странно. Дори преди 11 септември директорите на ФБР се движеха с антураж. Той идва при нас и подава ръка първо на мен. Ръкувам се с него смаяна.
Явно аз съм кралицата на бала. Защо?
Добави коментар