Дали в близките години ще станем свидетели на изграждането на обща европейска армия, зависи от желанието и усилията на политиците, които избираме. Ако погледнем за сравнение назад в историята на друго общоевропейско начинание - общата парична единица (евро), ще видим, че са били нужни десетилетия, за да могат онези европейски държави, които са я приели, да отбележат тези дни 20 години от съществуването и. Макар и млада, валутата се радва на голям успех и дори е въведена в държави, които са вън от еврозоната и извън ЕС. Такива са Черна Гора, Андора, Монако, Ватикана, Косово. Вътре в ЕС и в еврозоната са деветнадесет. Близо 340 милиона души използват еврото, а други 175 милиона, включително ние, българите, живеят в страни, чиито валути са с фиксиран курс спрямо еврото. Тази обща валута е администрирана от Европейската централна банка във Франкфурт, както и от Евросистемата, която включва централните банки на държавите в еврозоната.
Ето каква е историята на паричната единица, която е втората най-желана, след щатския долар, като резервна валута и втората най-предпочитана за заеми, кредитиране и разплащания в международен план. Още през 60-те години на миналия век, в Европа се чуват гласове, които сочат необходимостта от създаване на обща валута. Необходимост, продиктувана от общия пазар, затрудненията при разплащанията и страхът от споразумението в Бретън Уудс, САЩ, през 1944 г. То гласи, че паричните единици са фиксирани към цената на златото, а доларът е резервната валута свързана с цената на благородния метал. Тогава, през 60-те години, според специалисти, Европа е заплашена от разрушаване на валутните курсове и като следствие я очаква разруха и в икономиката. За пръв път сериозен разговор за обща европейска валута тръгва през 1970 г. след доклада на Пиер Вернер, по това време министър-председател и финансов министър на Люксембург. Неговата комисия предлага създаване на икономически и паричен съюз в рамките на 10 години. Наистина, още в следващата година, по време на президенството на Ричард Никсън в САЩ, опасенията на европейците се сбъдват - споразумението от Бретън Уудс рухва. След още няколко години, през 1979 г. започва да действа виртуалното "екю", което улеснява разплащанията в страните от Европейската икономическа общност (Общия пазар). С него е поставено началото на валутния механизъм, който поддържа малък марж на колебание между европейските валути. Предложението за икономически и паричен съюз е подновено през 1989 г. след доклад на Жак Делор, чиято комисия прогласява познатото: "единен пазар, единна валута". Следващата 1990 г. е посрещната с отпадането на всички ограничения на движението на капитали в Общия пазар. Договорът от Маастрихт 1992 г. е стъпка напред и определя точните критерии, които всяка страна, която желае да въведе общата валута, трябва да изпълни. Минават още няколко години в усилия по създаването на ЕЦБ (Европейската централна банка) във Франкфурт и през 1999 г. еврото е въведено. Първите въвели новата парична единица са 11 държави, а през 2001 г. се присъединява и Гърция. 2007 г. е годината на Словения, следващата на Кипър и Малта. Словакия през 2009 г., а през 2011 г. - Естония. През 2014 и 2015 г. останалите Прибалтийски държави Латвия и Литва.
Къде е България? Някъде по пътя в посоката към еврото. Там е, защото е излишно да се подчертава, нито да се напомня, че то е важен ключов елемент в европейската интеграция. Кризата в съседна Гърция ни убеди, че ако то не бе въведено преди години, за съседите щеше да е много по-трудно да се измъкнат от кризата. Разбира се, на германците щеше да им по-лесно ако гърците бяха запазили или върнали драхмата, но европейската солидарност в случая бе гарантирана в голяма степен от общата валута. Еврото показа и при други кризи, в Испания и Ирландия, че възможността да бъде изоставено не се одобрява. Европейската парична единица оцеля и при майката и бащата на всички стрес-тестове - глобалната финансова криза 2007-2008 г. Бъдещето на еврото изглежда осигурено дори ако в ЕП се настанят националисти, популисти, анти-ЕС политици, за които е сигурно, че ще се противопоставят на логиката за предвидените реформи.
Идеята е следната: паричният съюз е и банков, а надзорът е един, както и системата за гарантиране на банковите депозити. Така се ограничава възможността банки от Съюза да осъществяват трансгранични заеми и кредити, с неизвестно въздействие върху съюзните държави. Гаранциите върху влоговете от своя страна ограничават вероятността пробив в банките на някоя от държавите да "зарази" други. За да работи подобна система се налага да се интегрират фискалните политики, което позволява на проспериращите да пренасочват ресурси към изоставащите. Всичко това води до повече власт на Европейския парламент и по-малко за националните законодатели. Така поговорката: "две глави мислят по-добре от една" може да я перифразираме с "повече глави мислят по-добре от една". Паричната интеграция се очаква да създаде непреодолим натиск за политическа такава, но засега мнозинството от европейците не харесват идеята да се откажат от националните си суверенитети. Повечето се идентифицираме първо като българи, италианци, германци и т.н. и чак тогава като европейци. Все пак трябва да се отбележи, че еврото е едва на двадесет години и е тук, за да остане.
Добави коментар