КАРАБИНАТА „ХЕНРИ“
Обстоятелствата ми наложиха да се разделя с Винету, защото той трябваше да преследва убиеца Сантър, но тогава аз дори не подозирах, че ще изминат месеци, докато видя отново моя червенокож приятел и кръвен брат. И това стана така, защото събитията се развиха по съвсем друг начин, отколкото бях очаквал.
Ние – Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър и аз, стигнахме след продължителна и изморителна езда устието на южния приток на Ред Ривър, наричан от Винету Боксо де Начиточес. Тук очаквахме да заварим някого от апачите, но за съжаление, тази надежда остана напразна. Вместо очаквания пратеник намерихме на уговореното място труповете на двамата търговци, които ни бяха дали сведения за селото на кайовите. По-късно успях да науча, че са били застреляни от Сантър.
Тъй като не намерихме никакъв знак от апача, не знаехме къде се намира, и следователно не можехме да го последваме. Ето защо се отправихме към Арканзас, за да се доберем по най-краткия път до Сент Луис. Искрено съжалявах, че няма да се видя с приятеля си, но с нищо не можех да променя нещата...
След дълго пътуване една вечер се озовахме в Сент Луис. Първата ми работа беше да посетя моя стар познат мистър Хенри. Когато прекрачих прага на работилницата му, той седеше до лампата край струга си и не можа да чуе шума от отварянето на вратата.
– Good evening, мистър Хенри! – поздравих го аз, като че ли се бях разделил с него едва вчера. – Ще бъде ли готова скоро новата карабина?
При тези думи аз седнах на края на струга, както бях правил това често преди. Той скочи от стола си, гледа ме известно време втренчено като замаян и после извика радостно:
– Ти... ти... ти ли си? Ти си тук? Учителят... земе... земемерът? Дя... дя... дяволският Олд Шетърхенд?!
После старият Хенри ме сграбчи в обятията си и така ме притисна към гърдите си, че дъхът ми секна.
– Олд Шетърхенд? Откъде знаеш това име? – запитах го аз, след като се бе поуспокоил.
– Откъде ли? И питаш още? Навсякъде се говори за тебе. Обесник такъв! Станал си уестман и половина! Мистър Уайт, инженерът от съседната до вас група, беше първият човек, който донесе новини за тебе; трябва да ти кажа, че само те хвалеше. Но ореолът ти беше създаден от Винету.
– Как така?
– Просто ми разказа всичко – всичко!
– Разказал ли ти е! Та нима Винету е бил тук?
– Разбира се, че беше тук!
– Но кога?
– Преди три дни. Разказвал си му за мене, за мене и за стария Мечкоубиец, и като минавал през Сент Луис, не можел да не ми се обади. Описа ми всичко, каквото сте преживели и извършили. Знам за стария бизон, за гризли и така нататък! Дори си получил правата и властта на вожд!
Хенри продължи да говори в този дух доста време и аз направих няколко напразни опита да го прекъсна. Той ме прегръщаше постоянно и се радваше страшно много, че е бил причината да отида в Дивия запад. Най-сетне успях да го накарам да ми разкаже какво знаеше от Винету за преследването на Сантър.
Престъпникът пътувал с кануто толкова бързо, че успял да стигне до устието на южния приток едновременно с търговците, въпреки че те бяха напуснали селото на Тангуа значително по-рано. Понеже бил принуден да се откаже от златото на Винету, той се стремял по всякакъв начин да се добере до необходимите му парични средства. Търговците със своите стоки му били добре дошли. Сантър застрелял нищо неподозиращите хора вероятно из засада. После си плюл на петите заедно с мулетата им. Всичко това Винету разбрал от следите, които били оставени на онова място.
Убиецът се бил нагърбил с нелека задача, защото не е проста работа да преведеш самичък толкова товарни животни през саваната. Подобно нещо е свързано с големи трудности. Освен това Сантър трябвало да бърза, защото знаел, че е преследван.
За нещастие на апача, настъпили няколко дъждовни дни и всички следи били заличени, така че Винету не можел да се осланя на очите си, а разчитал вече само на предположения и изчисления. Вероятно било Сантър да посети някое от околните поселища, за да продаде заграбената плячка, и ето защо апачът нямал друг избор, освен да обиколи всички тези селища едно след друго.
Едва след няколко дни на безплодно търсене той попаднал отново на следите му във факторията на Гейтър. Сантър бил ходил там, продал всичко, купил хубав кон и се отправил по тогавашния път край Ред Ривър на изток. Винету наредил на придружаващите го апачи да се върнат в родните си земи, защото само щели да му пречат, и продължил преследването сам. Имал достатъчно златни зърна у себе си, за да може да живее по-дълго време на изток... Вождът не изгубил дирите на Сантър от факторията, а ги проследил в усилена езда чак до Сент Луис. Оттук Сантър се бил отправил към Ню Орлиънс. Бързината, с която се движел Винету, била причината да пристигне преди мене в Сент Луис. Заръчал на Хенри да ми каже, ако искам, да го последвам към Ню Орлиънс, но не ме съветвал да предприемам това пътуване поради нарастващата несигурност в Юга. Америка се намираше пред прага на Гражданската война. Винету беше добавил още, че във всички случаи ще остави по-късно известие при мистър Хенри за мястото, където бих могъл да го намеря.
Какво трябваше да направя? Да чакам в Сент Луис? Не. Никой не можеше да каже кога щеше да пристигне известие от Винету. Да го последвам в Ню Орлиънс? Самият той не ме съветваше да върша това. Като немец, който не споделя възгледите за робството на разбунтувалия се Юг, нямах намерение излишно да си навличам подозрението на робовладелците и да се излагам на усложнения, чийто изход не можеше да се предвиди. Да се върна при родителите си в моето отечество, които се нуждаеха от подкрепа? Това беше може би най-разумното. Но...
Добави коментар