В книгата „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико” четем авторските текстове на видната журналиста Ориана Фалачи (1929–2006), писани от различни краища на света през 1968-ма и засягащи редица ключови процеси, променили хода на историята на човечеството. Сред тях са разговори с очевидци на убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, интервюта с Далай Лама и министър-председателя на Южен Виетнам Нгуен Као Ки, коментари за брутално потушената Пражка пролет в Чехия и др.
Предоставяме ви откъс от книгата:
Ето ме сред гвардейците на Мао
Повечето от американските войници в отпуск напускат Виетнам, за да си починат в Хонконг – „едно от най-красивите места на света“. На връщане от войната Ориана също спира в обсадения от Културната революция на Мао град. После, на час път с корабче на подводни криле, е в Макао – вече в ръцете на китайските комунисти.
Хонконг, март
Гледаш от самолета и ти се струва почти невъзможно, че едно малко място може да вдъхва толкова страх, да се превърне в още една искра за война. Не е страна, а островче. Ако се замислиш, дори не е островче, а закотвен в пристанище кораб, банка, където работят четири милиона и половина души. Над половината от населението на Ню Йорк, над два пъти жителите на Рим. Пристигат хора от цяла
Азия; богатите – за да станат по-богати, бедните – за да престанат да са толкова бедни, мнозинството са пристигнали ненадейно от Китай след победата на Мао. През 1946-а е имало само петстотин хиляди жители, през 1949-а вече са били два милиона и половина. През 1962-ра, когато в Китай е имало голям глад, правителството в Пекин отваря границите и оставя хиляди изгладнели селяни да избягат. Напредват с бръмчене, на гъсти облаци като скакалци над житата. За три дни се изсипват повече от десет хиляди. След две седмици ужасените англичани ги отблъскват с пушечни изстрели. Това е английска колония от 1847-а, последната трошичка от необятната британска империя. Но каква трошичка. Бълва злато като златна мина. Даже и името на града изпълва устата като обещание: Хонконг. Означава Бисерното пристанище.
И е красив, едно от най-красивите места на Земята. Неговите зелени хълмове се снижават към едно море, по-синьо от небето. Нощем, когато къщите се осветят, ти се струва, че звездите са паднали от небето на земята. Джонките с червени или лилави платна винаги се поклащат от лекия ветрец, зиме никога не е прекалено студено, през лятото не настъпват големи жеги, хотелите са отлични, храната е превъзходна, цените са достъпни – дори на бижутата. Заслепяват те нефрити, брилянти, розови, сини и черни бисери. Опияняваш се от коприни, бродерии, брокати, изкушението е на всеки ъгъл. Ако търсиш греха, тук сексът е в продажба
като дрогата. Можеш да си купиш опитни или недокоснати момичета, да се ожениш за някое с договор и да го скъсаш, щом ти омръзне. Можеш да се натъпчеш с хероин, кокаин, опиум. От поколения Хонконг е мечтата на отчаяните, авантюристите, на туристите, търсещи екзотика или изненади. Тук са пристигали средно по милион посетители годишно, да се намери стая, е било проблем. Сега е много лесно. Като нищо може да откриеш бомба в асансьора, днешният вестник е със следното заглавие: Тази сутрин само една бомба в цял Хонконг!
Разбира се, че забравяш за нефритите, бисерите, жените, падналите от небето звезди и прочиташ следния плакат: „Чужденецо, 98.5 процента от жителите на Хонконг са китайци. Английските пирати са откраднали Хонконг от Китай. Ние ще
се борим, докато Хонконг се върне на Китай“. Отпечатали са го комунистите, между две бомби. Присъствието на комунистически Китай е повсеместно.
Разказват с фигурки като за рождественски ясли за разстрела на предателя
Стряска те като плесник по очите, веднага щом пристигнеш в Коулуун, полуострова, свързан с истинския Хонконг чрез ферибота. Пред морската гара, точно където се е издигал „Метропол“ – поетичният хотел на колонизаторите, сега има небостъргач, приютил постоянната изложба на Китай. Червени знамена се простират под слънцето, гигантски портрети на Мао Дзъдун се издигат над надписите: „Революцията не е покана за обяд. Революцията е акт на насилие, с който една класа събаря друга“. Вътре продавачи и продавачки със значки на Мао ти продават стока, дошла от Пекин, Шанхай, Кантон, и осем плочки нефрит от десет пресъздават сцени от революцията. Войници с насочени автомати, патриоти, разкъсващи веригите, червени гвардейци с книжката на Мао.
Осем от десет бродерии възпроизвеждат мислите на Мао, фразите на Мао, поезията на Мао, песните на Мао. В залите, където се виждат мостри ориз, хирургически инструменти, селскостопански машини, стените са изцяло покрити с портрети на Мао, бюстове на Мао, фотографии на Мао, а сценки, направени като рождественска ясла, разказват за ареста на един шпионин, за разстрела на предател. И колко ли трябва да са богати и те, щом си позволяват лукса да продават гривна от злато и нефрит за четиринайсет хиляди лири, костюм от брокат с бродерии за три хиляди и петстотин лири, копринена блузка с ръчна бродерия за хиляда и двеста лири, великолепна огърлица от слонова кост за осемстотин лири?
Стигаш дотам, че с колебливи жестове купуваш даже бюст на Мао, понастоящем на мода в Хонконг, с думите: „Никога не се знае“.
Никога не се знае, защото комунистическите магазини в Хонконг са трийсет и осем, комунистическите училища – трийсет и три, комунистическите вестници – пет, записаните комунисти – двеста хиляди, а активните симпатизанти – около милион. Държат в ръцете си синдикатите на транспорта, електричеството, на най-важните фабрики; контролират хамалите на пристанището, селскостопанските работници,
зидарите, таксиджиите, водачите на рикши. Масите са с тях не заради икономически сметки или идеологически избор, а от патриотизъм. Тук комунизмът не се подхранва от Маркс, а от ксенофобията. Постави се на мястото на някой кули, те от сто и двайсет години са били връщани обратно с надписа: „Вход забранен за кучета и китайци“, и ще разбереш защо неговата родина е Китай – с онези войнствени блокчета нефрит, с онази първокачествена стока, с червените знамена. За него ние сме „белите кучета“, в най-добрия случай – „чуждестранни дяволи“. Влизаш в скромен ресторант, поръчваш едно лястовиче гнездо и келнерът се провиква към готвача: „Едно гнездо за чуждестранния дявол!“. Нашите деца никога няма да видят познатия ни Хонконг: удобен, несправедлив, покварен, вълнуващ и очарователен. Ден след ден корабът вдига котва с милиметър, може би със сантиметър. Погледни тази луксозна сграда на Куинс Роуд: това е Банката на Китай, покривът й се издига над всяка друга постройка и тъй като е бил равен, асфалтиран, там са кацали хеликоптери. За да не кацат повече, комунистическите функционери излели железобетонни цилиндри. Виж и броя на английските войници в Хонконг: няма и 8000. Затова пък на границата има 270 000 китайски
войници. Хонконг не може да бъде защитен. През четиресетте години японците го завзели за четири дни и половина, през шейсетте години на китайците ще им стигнат четири часа и половина, освен ако американците не се намесят откъм морето. Но за какво би послужило? Стара шега е, че Китай може да завземе Хонконг без оръдия, като просто му спре водата. Почти три четвърти от водата тук идва от Китай. В новите територии, тоест в ивицата земя, наета от англичаните през 1890-а за деветдесет и девет години, има три водни резервоара, но в година с до-
бри валежи те могат да предоставят вода по четири часа на ден, всеки четвърти ден. Строят се и инсталации за обезсоляване на морската вода, но когато бъдат готови, Хонконг ще продължи да зависи от Китай почти за половината употребявана вода: шейсет милиона галона в денонощие.
Пекин е толкова наясно, че миналата година е предложил на английското правителство да снабдява с вода гратис, но то отказало този дар заради страх от изнудване и сега плаща на Китай един милион лири стерлинги годишно за водата. Отделно за допълните количества, необходими през лятото. По време на майските безредици Китай прекъснал водоснабдяването и в Хонконг умирали от жажда.
Цената на яйцата скочила петкратно за един ден
Но да предположим, че по някакво чудо добрият Бог превърне морската вода в питейна: за да завладее Хонконг, Китай само трябва да спре доставките на храни. Деветдесет и пет процента от изяжданата в Хонконг храна идва от Китай. Всички пресни зеленчуци, плодове, яйца, пилешко, свинско, дивеч, ориз, алкохол, подправки, чай, риба: и то на толкова ниски цени, че са почти смешни. Само богаташите на Хонконг биха могли да преживеят с купените в Австралия или Нова Зеландия храни.
Миналия юни, по време на стачката на железниците, свързващи Хонконг с Кантон, цената на яйцата в Хонконг е скочила петкратно за едно денонощие и след три дни не можело да се намери никакво яйце. И все пак, въпросът не е в това. Въпросът е дали Китай иска, или не иска да подложи Хонконг на глад и жажда. Защото, ако отказва да продава вода и храна на Хонконг, Китай все едно реже клона, на който седи. Китай всъщност получава от Хонконг половината от наличната си чуждестранна валута: шестстотин милиона американски долара годишно. Равни на
375 милиарда италиански лири. С други думи – Хонконг е нужен не само на англичаните, но и на китайците. Цялата търговия, развивана от Китай със западните страни, минава през Хонконг и парите не се внасят в Пекин, остават в сигурната Банка на Китай в Хонконг. Тук са всички китайски кантори за внос-износ. Благодарение на тях през 1967-а Китай е продал на Италия стоки за двайсет и четири милиона американски долара, на Австралия – стоки за трийсет и шест милиона, на Япония – за сто деветдесет и четири милиона. Стоки от всякакъв вид: химически продукти, храни, тъкани, машини, бижутерия, килими, автобуси, бродерии, локомотиви, хирургически инструменти. Наистина, дали на Китай е изгодно да изгуби толкова пари, за да освободи четири милиона и половина китайци, израснали в капиталистическа обстановка?
Добави коментар