В поредица от материали ТОПНОВИНИ ще разкаже за това как в България чакането и опашките продължават да властват в ежедневието на хиляди граждани. Често това се случва заради административни неуредици, липса на елементарна за 21 век автоматизация - било то заради техника или заради по-добра система на управление.
Разказваме тези истории, защото вярваме, че чакането на опашка не просто изнервя, а намалява продуктивността, пречи на бизнеса и обществото като цяло. Докато сме Царството на опашките, ще бъдем “на опашката” в редица класации, измерващи развитието и благосъстоянието ни.
Вчера разказахме за опашките, които студентите трябва да изтърпят, за да се запишат за общежитие. Днес разказваме за опашките в болниците.
Ще очакваме и Вашите истории - на [email protected] или като коментари в официалната ни фейсбук страница.
Винаги съм вярвал, че посещението в болница е в известен смисъл - специално събитие. В повечето случаи - не от хубавите, но все пак е специално. И тъй като е свързано с болка и страх - изключително важно е то да бъде организирано и управлявано добре от “домакините”.
За съжаление, в последните години все по-често се налага да посещавам болници с възрастни роднини… Пирогов, ИСУЛ, Света Анна - навсякъде е едно и също. Тъжно и тегаво. Ще разкажа за опита с бюрокрацията в лечебните заведения накракто - с идеята, че поне нещо може да се промени. Някои от примерите са относително назад във времето и подозирам, че е възможно да са взети мерки и нещата леко да са променени. Но цялостната тенденция в лечебните заведения остава непроменена и затова е добре да й обърнем внимание.
ПИРОГОВ
Наложи се да попадна в спешното с роднина след битов инцидент. Още на входа ни насочиха към касата, където трябваше да платя, преди да минем през регистрация. Отвори се прозорче, сестрата (предполагам, че е такава) попита за какво идваме и след като разбра, че случаят е лек, деликатно ни насочи към кабинета и отказа да плащаме.
Кабинетът, разбира се, бе в дъното на коридора (по закона на Мърфи) и по тягостния път към него се виждаха картини на бедност и тъга. В голяма част от болниците у нас е така. Сигурно затова и познат-американец наскоро реши, че е попаднал в недоразвита болница в Намибия, когато му се наложи да посети една от големите български…
Но да се върнем на Пирогов. След като застанахме в района на кабинета започна трескаво уточняване кой е последен на опашката. Може би, ако имаше номерчета или някаква система, която да известява кой е наред (както вече има в данъчни служби, банки и каси на Топлофикация), нямаше да се стиге до това социализиране между пациентите.
Нямаше да се стига и до предреждане. Бързо се оказа, че в кабинета на спешния център по-спешно влизат по-нахаканите и нахални пациенти. Влизат и доктори с пациенти, които предреждат опашката. Явно лекарите имат рентгенов поглед и диагностицират още пред вратата, за да приоритизират кой влиза…
Чакането за преглед с роднината отне около час и 20 минути. Респективно - два SMS-а за платена зона. И то - във времето, когато нямаше URBO (където плащаш само цената за час паркиране, а не и скритите такси към мобилните оператори).
Посещението и прегледът са друга абсурдна история, но тя би била обект на следващ материал.
ИСУЛ
Опитът с това медицинско заведение е отново с роднина - трудноподвижен с претърпян инсулт.
Наложи се да стигнем до болницата с линейка. Това даде известно предимство в трафика, но в самата болница явно не си даваха толкова зор. Там също трябваше да почакаме - късната смяна тъкмо бе застъпила на работа и трябваше да се наговорят.
Когато пристигнахме, поеха роднината и помислих, че веднага ще започнат прегледа и лечението му. Не, оказа се, че просто ще го сложат в количка. А докато чакаме медицинският персонал да се наговори, бях помолен да изтичам до близък магазин за алкохол и цигари.
Реших, че това е деликатен намек, че е хубаво “да почерпя”, за да обърнат по-специално внимание на близкия ми човек. Учудващо, но не - когато се върнах с покупките дежурният лекар ме скастри, че не искам да ми даде пари. “Кво, не мога да си платя ли, бе?”, казано на висок тон спря мисловните процеси по темата.
Като цяло в ИСУЛ бяха по-бързи, но за сметка на това ми се наложи аз да помагам на сестрата, която караше роднината ми за хоспитализация, вместо на самия хоспитализиран.
Разбира се, традиционно за България и болниците у нас - комуникацията беше дежурна, забързана, без особено внимание. Един вид - “ние колко като теб приемаме ежедневно…”
СВЕТА АННА
В известната още като Окръжна болница придружавах роднина за операция на око. Бяхме предупредени, че в 8:00 трябва да сме на линия за попълване на документи и хоспитализация.
Пристигнахме минути преди кръглия час, тъй като трябваше да намерим място за паркиране около болницата. А то (паркирането) е доста свободно, особено за РК, СО и други подобни регистрационни табели.
Отправихме се към кабинета и се оказа, че опашката там се точи от поне половин час. Защото всеки си знае, че в 7:50 вече е закъснял и няма шанс да е първи. Отново - защото няма номера на регистрацията.
Разбира се - правят се опити за предреждане. Уви - неуспешни, тъй като няколко души се оказаха “за операция” и това не можеше да бъде изтъкнато като аргумент. Аргументи нямаше и малкото момченце с майка си, което също нямаше възможността да бъде хоспитализирано по-рано.
Единственият ред се въвежда от докторите. Когато излязат и сканират набързо ситуацията.
Оказа се, че всички за хоспитализиране се викат анблок, документите им се обработват почти по същия начин и отново така отиват за норматив до другото крило на “Света Анна”, където всъщност се осъществяват манипулациите. Докторите обясняват, че пациентите трябва да побързат, нищо че са възрастни и трудно подвижни. А също така - че в процеса по оформяне на документацията трябва да се подредят на опашка на касата, за да платят интервенциите си и след това - да минат през регистратурата за втора обработка на документите.
И така - до следващата опашка.
Примерите за подобни ситуации са много. И освен досадното чакане те се измерват в загубено време на близки, плащане за паркоместа, изнервяне и неяснота. Или иначе казано - да чакаш под табелата с Червения кръст понякога си е направо като “да си носиш кръста”…
Добави коментар