ПЪРВА ГЛАВА
През 1897 година
Експрес „Трансилвания“ летеше с максимална скорост по релсите. Пътниците се бяха издокарали за пътуването с влака. Да се возиш на такъв луксозен влак, беше истинска привилегия. А денят беше прекрасен за пътуване.
Кондукторът крачеше между седалките, за да обяви коя е следващата спирка.
– Будапеща... Будапеща... Ссследваща ссспирка – Будапеща.
Той спря до пет твърде необичайни наглед възрастни дами. И петте бяха облечени с възголеми палта и носеха шапки... така че се виждаха само ръцете им.
Кондукторът от този влак беше свикнал с пътници, които изглеждаха необичайно.
– Вашите билети, дами? – попита небрежно той.
Дамите му подадоха билетите си, за да ги продупчи.
– Заповядайте! – каза едната дама с тъничък гласец.
Тази дама беше истински великан, а ръката є беше синя и покрита с шевове.
– Ето го и моя – каза следващата дама, а нейната ръка беше с бледа кожа и дълги нокти.
– И моя! – рече третата, а нейната ръка беше покрита с козина.
– Ето го и моя – каза четвъртата дама, а нейната ръка беше дебела и омотана с бинтове.
– Заповядайте – каза последната дама и подаде билета си.
Нейната ръка беше облечена с ръкавица... но китката є беше невидима. Кондукторът или не забеляза това, или не му направи впечатление.
– Ъ... благодаря ви, млади... човече! – каза дамата с бледата кожа и дългите нокти.
Кондукторът изобщо не разбра, че това не бяха никакви възрастни дами. Нещо повече, те изобщо не бяха човешки същества. Това бяха най-великите чудовища от Трансилвания, познати надлъж и нашир като „Бандата на Дракула“: самият Дракула и неговите приятели Франк, Грифин, Мъри и Уейн. Петимата бяха предрешени като уважавани възрастни дами от Източна Европа.
Кондукторът отново се зае да дупчи билетите на пътниците, а чудовищата се отпуснаха малко.
– Човече, как мразя да нося дегизировка. Тези токчета ме убиват – обади се Мъри.
Краката му бяха натъпкани в миниатюрни дамски обувки с високи токчета.
– На мен пък много ми харесва! – възкликна Грифин. – Кога друг път ще се дегизирам?
Грифин беше невидим и обикновено носеше само чифт очила, така че приятелите му да знаят, че е сред тях.
– Малко по-тихо, приятели – обади се предупредително Дракула. – Не бива да плашим хората.
Но вече беше твърде късно. Франк току-що беше забелязал, че едно малко момченце ги гледа втренчено... и вече е започнало да хленчи.
– Пссст. Драк? – прошепна Франк.
Но в този момент момченцето се разплака.
– Ще откача унд ще се разплача! – каза момченцето с немски акцент.
Драк веднага се зае да хипнотизира момченцето, за да го накара да си помисли, че е котарак.
– Ти си котараче – каза той и момченцето започна да мяука.
– Аз съм котараче унд мяукам – каза момченцето и облиза ръката си, все едно беше котешка лапа. – Мяу, мяу, мяу.
В този миг вратите в дъното на вагона с трясък се разтвориха. Оттам се показа Ейбрахам ван Хелсинг, като държеше в ръцете си някакво устройство с впечатляващи размери.
Пътниците във влака ахнаха!
Дракула въздъхна.
– О, не – каза той. – Пак ли този клоун?
– Добър вечер, пътници! Аз съм професор Ейбрахам ван Хелсинг. Да! От великата фамилия ван Хелсинг! От векове насам моето семейство се сражава с чудовища, така че вярвайте ми – в този влак сред вас се возят чудовища!
Изпъкналите му очи обходиха лицата на пътниците.
– Но не се бойте, защото аз съм професионалист и знам как да разкрия тези ужасни зверове! Ахахахахаха!
Докато се кикотеше, ван Хелсинг извади кибрит от джоба си. Драсна една клечка и я поднесе под носа на Франк.
Франк положи отчаяни усилия да не помръдне, но не успя. Вместо това скочи от мястото си и с един замах свали цялата си дегизировка.
– ЛОШ ОГЪН!!! – изрева Франк. – Аааарррргх!
– Играта започва! – обърна се Дракула към своите приятели. – Да бягаме!
Чудовищата хукнаха да бягат, а по пътеката между седалките към тях се приближаваше един човек с количка, който продаваше мелби и торти.
– Мелби! Торти! Мелби и торти! – подвикваше човекът.
Продавачът дори не забеляза какво става, докато бандата на чудовищата почти не го премаза. Навсякъде се разхвърчаха мелби и торти.
Обзет от ярост, Ван Хелсинг се опита да застреля чудовищата със своя бластер.
Бандата на Дракула се покатери на покрива на вагона и побягна... А Ван Хелсинг също се покатери след тях, така че едва успяваха да избегнат изстрелите на бластера. Докато скачаха от покрива на един вагон към следващия, Ван Хелсинг ги следваше по петите.
Когато стигнаха до края на влака, Драк погледна първо към своите приятели, а после към Ван Хелсинг.
Добави коментар