Управлението се върна там, откъдето започна: и ЧЕЗ – за „Инерком“, и държавата – без участие, и Петкова – отново министър. БСП вдига толкова много теми, че сама си ги засенчва една друга. ДПС говори за избори, за да няма избори. Търси се обединение в нов Реформаторски блок чрез общ отказ от досегашния Реформаторски блок.
Националистите пък се оказаха разделени от отношението си към... други нации. А колкото по-нестабилна е малката коалиция, толкова по-стабилна е голямата – защото Борисов ги разделя и така по-лесно менажира. Накратко: разединените патриоти са дори по-стабилни от обединените.
Парадоксално, Великобритания хем напуска ЕС, хем на практика го оглави. Новите назначения в САЩ доведоха до надмощие на „ястребите“, но така пък оставиха отворена вратичка за Тръмп да бъде необходимият „галъб“, който кани Путин. Путин пък победи ярко, но така още по-ярко постави въпроса за „наследника“. Това е и въпросът за Меркел. Турция продължава да търси европейска легитимация на политика, обвинявана като неевропейска.
Така обобщава събитията у нас и по света институтът "Иван Хаджийски" в своя редовен анализ. Той е изготвен от проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Борис Попиванов, Първан Симеонов, Пламен Владимиров, и много млади колеги. Ето какво още пише в анализа:
ГЕРБ, дясното и консервативното
Отдавна се доказа, че конкуренцията от ляво по-скоро дори мобилизира ГЕРБ, но конкуренция от дясно би ерозирала подкрепата им. Затова ГЕРБ се опитва да минимизира опитите за нова консолидация на т.нар. градска десница. Как? Като култивира своя „консервативна десница“ в периферията си – с публични изяви на институти, списания, клубове, Интернет страници, партийни фигури и от ГЕРБ, и от старата десница, и от патриотите.
Така се подкопава облика на досегашната десница, която вече се дели на „либерали“ и „консерватори“. В нея да си „консерватор“ започна да значи „да си с ГЕРБ“, а да си либерал – обратното.
Консерватизмът е опит за намиране на идеология около ГЕРБ и вписване в мощни европейски тенденции. Има и амбиция да се преобърне десетилетната НПО-доминация на либералите в публичната среда.
С консерватизма се осигурява и излаз към национализма и ГЕРБ превзема територия на Патриотите. Демонстрира се, че ГЕРБ изразява настроенията и разбиранията на широки интелектуални кръгове, а и създава възможни комбинации с други партии (по оста СДС – НФСБ, но и ВМРО и не само).
ГЕРБ: може и да не сме най-доброто, но нищо по-добро не е измислено
ГЕРБ се стреми да използва стабилността на социологическите и икономическите показатели, да покаже, че конфигурация без тях е немислима. Напрегнатата международна обстановка също внушава това.
В момента редица кандидати за алтернатива, като Слави Трифонов, например, попадат в полезрението. Но продължаващата концентрация на медии и власт насочва към извода, че всяка нова потенциална алтернатива трябва първо да бъде одобрена и медийно „пусната“ именно от управляващите.
БСП – (хипер)активност
Все по-често се случва социалистите да заемат позиции, доминиращи в обществените нагласи. Вътрешнопартийната опозиция остава в сянка. Пътуващото Изпълнително бюро и обиколката на лидера Корнелия Нинова в Западните Балкани също показват мобилизация. Заявката на БСП да излезе с „Визия за България“ видимо ще бъде част от политическия дебат след шестте месеца „европейска слава“ на управлението.
Всичко това обаче съжителства с вече традиционната хиперреактивност на БСП, затворена в краткосрочни хоризонти и лишена от дълбочина и съществени резултати извън всекидневното присъствие в медиите.
Разединените патриоти по-стабилни от обединените?
С проруската позиция Сидеров печели в своята ниша. Спорно е доколко Симеонов печели в своята, но едно е безспорно: ако доскоро създаваше впечатление по-скоро за тежест на управлението, Симеонов вече изпъква със своеобразното си присъствие. Каракачанов също печели: върна се в ролята на балансьор между Сидеров и Симеонов.
Излиза, че всеки печели. Така се очертава политологичен парадокс: колкото по-нестабилни са вътрешно Патриотите, толкова повече се стабилизират външно – във властта и в обществото. А и по-стабилна става коалицията с ГЕРБ - защото Борисов намира форми да комуникира с всеки от тримата поотделно, вместо да бъде изправен пред единната им позиция.
ДПС плаши с избори, но не ги иска
Интересът на ДПС от избори е минимален, първо, защото вътрешната консолидация след трусовете от предната година още не е постигната, и второ, защото още не е решен проблемът с евентуалното „обединение“ в нишата им.
Бившият министър от ДПС Мехмед Дикме дори публично обяви, че обединението е много важно да се реализира, но неизбежната му цена ще бъде окончателното слизане на Доган от политическата сцена.
Отлагането на изборите във времето навярно би донесло по-нататъшна ерозия на ГЕРБ и така да бъдат обслужени любимите балансьорски рефлекси на ДПС.
Чрез напускане на РБ към нов РБ
На този фон градската десница има два избора: или постепенно превръщане в присъдружна „консервативна“ периферия на ГЕРБ, или рязка опозиционност в името на политическото самосъхранение. Водещата тенденция в последно време е втората.
РБ-2 се разпада неудържимо, за да породи движение към РБ-3. Усещането е за deja-vu.
Не само в дясно, но и навсякъде вървят процеси на преструктуриране. Те са ускорени от упорито разпространяваните политически слухове, че до края на настоящата година предсрочните избори са неизбежни. Логиката на анализа показва, че засега това са само слухове.
САЩ, Китай и Русия в синхрон: укрепване на властта. В Европа: все повече неща стават позволени
Наблюдаваме поредната стъпка към укрепване на личната власт на Си Дзинпин, която няма аналог при неговите непосредствени предшественици. Съставът на новото китайско ръководство не показва преки конкуренти на лидера.
В САЩ политическото надмощие на президента Тръмп вече създава впечатление за все по-голяма безалтернативност. Твърдата подкрепа за американския национален бизнес дава плодове. „Търговските войни“ срещу Китай и Европа на този етап са ефективни.
Администрацията на президента все повече се попълва с хора, които са му лично и идейно близки. Доминират „ястреби“. Тръмп го съзнава и гради за себе си имидж на политик-бизнесмен, който единствен може да смекчи последиците и да потърси лични договорености с опонентите на официалната държавна линия.
Вотът за Путин пък е ясно предупреждение, че опит за „руски Майдан“ е невъзможен. Но сега и въпросът за „приемника“ вече не може да бъде пренебрегнат.
Така трите основни сили имат все по-ясен глас. Европа - все още няма такъв, въпреки положителните развития в Германия и Франция.
На европейските елити се налага да прибягват до все повече идеологически отстъпки в името на политическата стабилност. Не само случаят с Австрия, но и очертаващото се развитие в Италия подсказват, че вече могат да бъдат легитимирани всякакви коалиции и конфигурации – само за да има стабилност.
Турски голям шлем?
Турската политика е насочена към постигане едновременно легитимация на военната намеса в Сирия и изтласкване на кюрдите, уплътняване на стратегическия съюз с Москва и принуждаване на Запада към отстъпки, гарантиращи и икономически изгоди, и „европейско признание“ за вътрешните политики на Ердоган.
На този фон изпъкват изострените отношения Турция-САЩ. Затова Гърция става все по-важна за Вашингтон. Ето защо спорът за името на Македония (а и други гръцки искания) имат и по-големи шансове за уреждане в полза на гръцката позиция.
Събитията на Балканите правят така, че Македония и нейното постепенно преминаване към Запада, стават ключово парче, за да се подреди пъзелът. А това поставя България пред изпитание, особено на фона на новата фаза на Студената война 2.0 – политическа и търговска. Западът безпрецедентно се консолидира около случая „Скрипал“, а така теренът на България за маневриране е все по-стеснен.
През това време срещата на Путин, Ердоган и Роухани нещо като среща на победителите. Доста тревожна перспектива за Запада.
Добави коментар