Лисбет Саландер си беше взела душ във фитнеса и отиваше обратно в килията си, когато главният надзирател Алвар Олсен я спря в коридора. Той плещеше нещо, може би дори беше малко развълнуван. Жестикулираше бурно и размахваше някакви документи. Но Лисбет не чуваше и дума от казаното. Часът беше 19,30.
19,30 беше най-лошото време във „Флудберя“. Тогава покрай затвора с гръм и трясък минаваше раздрънкан товарен влак, стените се клатеха, дрънчаха ключове, а въздухът миришеше на пот и парфюм. В никой друг час от денонощието мястото не бе толкова опасно, колкото в 19,30. Именно тогава, под прикритието на шума от железницата и всеобщата суматоха, която наставаше точно преди вратите на килиите да се затворят, се случваха най-страшните нападения. По това време Лисбет Саландер винаги оглеждаше отделението от горе до долу и със сигурност не беше случайно, че точно в този миг забеляза Фария Кази.
Фария Кази беше от Бангладеш, млада и красива, и в момента седеше в стаята си вляво от тях. Макар от този ъгъл Лисбет да виждаше само лицето ѝ, нямаше съмнение, че някой я удряше. Главата ѝ потръпваше отново и отново и въпреки че ударите не бяха твърде силни, в тях имаше нещо отработено, почти ритуално. Каквото и да се случваше, то бе започнало отдавна. Личеше си по самите удари и по реакцията на жертвата. Отдалеч ставаше ясно, че тормозът е пуснал дълбоки корени и е прекършил всяка воля за съпротива у нея.
Жената не вдигаше ръце, за да се предпази, а в погледа ѝ нямаше изненада, единствено тих и притъпен ужас. Терорът беше част от живота на Фария Кази. Лисбет осъзна това просто докато изучаваше лицето ѝ, а заключението ѝ съвпадаше с нещата, които бе видяла през седмиците, прекарани в затвора.
– Там – каза тя и посочи към килията на Фария.
Но когато Алвар Олсен се обърна, всичко вече беше приключило. Лисбет побърза да се махне оттам, отиде в собствената си килия и затвори вратата. Отвън се чуваха гласове и приглушен смях, както и товарният влак, който сякаш никога нямаше да спре да бучи и да се тресе. Пред себе си виждаше лъскавата мивка и тясното легло, лавицата за книги и бюрото, където бяха изчисленията ѝ по квантова механика. Трябваше ли да продължава с опитите си да докаже примковата квантова гравитация? Погледна надолу към ръката си. В нея имаше нещо.
Държеше листовете, които Алвар бе размахвал допреди малко, и любопитството ѝ все пак се поразбуди. Но се оказа глупост – тест за интелигентност с две петна от кафе върху празната страница в началото. Лисбет изсумтя.
Мразеше да я претеглят и измерват, така че остави листовете да се изплъзнат от ръцете ѝ, разпръсквайки се като ветрило върху бетонния под. Само след миг тестът се изпари от ума ѝ и тя отново се замисли за Фария Кази. Така и не видя кой я удря. Но въпреки това много добре знаеше отговора. Първоначално не се бе интересувала от настроенията в отделението, но впоследствие се оказа против волята си въвлечена в затворническия живот и постепенно разгада видимите и невидимите знаци, разкриващи кой всъщност държи властта тук.
Отделението се наричаше просто „Б“, но му викаха също и „охраняемия павилион“. Считаше се за най-сигурното място в затвора и на тези, които идваха на посещение или правеха бърз оглед, сигурно наистина им се струваше така. Никъде другаде нямаше толкова пазачи, проверки и програми за реабилитация. Но ако някой се вгледаше по-отблизо, можеше да долови, че тук има нещо гнило. Пазачите се правеха на корави и властни, а понякога пък на милосърдни. В действителност обаче бяха страхливи мекотели, които бяха изтървали положението от контрол, предавайки властта в ръцете на врага – мафиотката Бенито Андершон и нейната банда.
През деня Бенито не се набиваше на очи и се държеше почти като за пример. Но следобед, когато затворничките можеха да тренират или да се срещат с близките си, тя завземаше отделението и терорът ѝ се усещаше най-много именно преди затварянето на вратите вечер. Жените обикаляха килиите, а по коридорите се носеха заплахи и обещания, като сподвижничките и жертвите на Бенито се групираха в два отделни лагера.
Добави коментар