Контузии, травми, болка в областта на сърцето, деца с висока температура, счупени крайници, пострадали при ПТП, инсулт. Това е една малка част от оплакванията на пациентите, които видях в Спешното отделение на МБАЛ Шумен през „моето дежурство“.
Дежурният екип е на линия. Д-р Петко Загорчев -шеф-екип, реаниматор и токсиколог, д-р Тодор Манев-вътрешни болести, д-р Алиосман Ахмед , старша мед.сестра Мария Радева, мед.сестра Айля Ахмедова, мед.сестра Марияна Георгиева и мед.сестра Нюргюл.
9 сутринта е. В Спешно приемно настава суматоха. Освен двете линейки, които докараха пациенти, в коридора се ви опашка от хора с нужда от помощ.
Отдръпвам се, за да не преча на работата на лекарите, но д-р Загорчев ми казва: „Няма страшно, не пречиш. Това е нормална ситуация за дежурството. Както гледаш колко много хора са, ще видиш, че половината не са за това отделение. Не са спешни случаи“.
Оказа се, че наистина не бяха. Жена от шуменско село, която преди 15 дни стъпила накриво, решила, че трябва да я види лекар, защото я наболявал крака, е един от примерите.
Д-р Загочев обяснява, че именно заради различността и степента на спешност, при пациентите се извършва Триаж.
Малко хора знаят, че освен с прегледи, това отделение се занимава и с триаж. В момента на приема на пациента, в рамките на няколко минути се определя категорията спешност. Дали става въпрос за пациент с нарушени витални функции или за случай, който не е от толкова голяма спешност.
При триажа пациентите се делят на 3 групи, с три кода: код червено, код жълто и код зелено.
Пациенти с код червен. Това е най-висока степен на опасност .Пациентите се поставят в шокова зала, където апаратурата е в пълна готовност и се започва работа по овладяване на нарушените витални функции. Това са пациенти в клинична смърт, в тежко шоково състояние, с остър инфаркт, инсулти, остри алергични състояния, пострадали при катастрофа, след падане от високо, гърчови състояния, тежки отравяния и изгаряния, масивни кръвоизливи и др.
Категория с код жълто. Неотложна помощ на пациенти с леки форми на инсулт, с ритъмни нарушения, тежко фебрилно състояния, деца с висока температура. Те трябва да бъдат диагностицирани в рамките на 15 до 30 минути.
Код зелено. Неспешни пациенти. Такива, които са се самоопределили като спешни. Хора с невротични нарушения, от малцинственото население, които не са осигурени( пристигат на групи, настояват за спешен преглед, за мерене на кръвно и др.).
След тези разяснения си давам сметка, че за по-малко от час лекарите прегледаха и диагностицираха около 17 души. От тях реално 4-ма имаха нужда от спешна помощ. Останалите 13 – 14 човека бяха от групата с код зелено.
Д-р Загорчев ме попита: Можеш ли да познаеш кои пациенти проявяват най- често агресия към нас лекарите?
„В рамките на нормативния документ, ние трябва да ги обслужим в рамките на 3 часа, ако няма спешни случаи. Най-често агресия към лекарите и сестрите проявяват пациентите от групата с код зелено. Те не се съобразят с това, че има спешни пациенти. За тях не е определящо състоянието при постъпване, а реда по който са дошли. Понякога идват и хора с безумни искания. Пример: Идвам за скенер, защото ме боли кръста. Въпреки, че не са за нашето отделение, ние не ги връщаме. Обръщаме им внимание, но предимство, разбира се, имат спешните случаи “, добави шеф-екипът.
Чуваме сигнал на пристигаща линейка. Лекарите се затичаха към портала на Спешното, за да посрещнат следващия, който има нужда от помощ.
На носилката лежи възрастен арменец. Мъжът се обадил на 112 с оплакване за остър бодеж в областта на сърцето.
След бързите реакции на лекарите и диагностиката, стана ясно, че господинът е с хронично заболяване на сърцето. Има и ТЕЛК.
По време на прегледа чух сестрата да каза на доктора, че този мъж постъпва в болницата за втори път.
Настаниха го в зала, за да му влеят медикамент. Питам лекарите какъв е този случай.
„Хората с хронични заболявания много често искат да бъдат приети за лечение, но болниците са за активно лечение.Те не са социални домове за доотглеждане или гледане на пациенти с хронични болести. За тези заболявания няма клинична пътека, по която да бъдат приети. Те, разбира се, не са виновни. В продължени на 20 години държавата така и не намери решение на проблема с хронично болните. Да, ние сега ще му окажем спешна помощ, но това хронично заболяване не ни позволява да го приемем за лечение… След като го стабилизираме и си тръгне, той пак ще постъпи при нас и пак ще последва същото„ разказа д-р Загорчев.
[[{"fid":"86278","view_mode":"video_standart","fields":{"format":"video_standart","field_video_description[und][0][value]":""},"type":"media","field_deltas":{"1":{"format":"video_standart","field_video_description[und][0][value]":""}},"link_text":null,"attributes":{"height":520,"width":800,"class":"media-element file-video-standart","data-delta":"1"}}]]
Питам за клиничните пътеки, за таксите, за кражбите, в които биват обвинявани лекарите. Отговорът, който получих ме остави замислена.
„Наричат докторите крадци, но как крадеш нещо, което го няма?! Това е като онзи стар виц: Един човек чул, че през нощта в дома му има крадец, който тършува и му казал: Приятелю, тръгнал си да търсиш на тъмно неща, които аз не мога да намеря и на светло. Та няма какво да се открадне от това здравеопазване. Ако някой краде, то е на друго място“.
Пациентите продължават да идват.
Качвам се с д-р Димитрова от ЦСМП в една от линейките. Тръгваме към пациент, потърсил помощ на 112.
Тръгнахме.
Не мога да опиша пътуването, което за моя радост продължи около 7 минути.
Всичко се тресеше, тракаше и скърцаше.
Нямам представа как стоят вътре лекарите и пациентите, когато се наложи скоростта да бъде по – висока. Дори не ми се мисли как в тази линейка извършват процедури по оказване на помощ на пациентите.
На адреса сме. Лекарят и мед.сестра се качиха при пациента, а аз останах при шофьора.
Питам го за агресията, за битите екипи на спешна медицинска помощ и за страха от неизвестните адреси, на които ходят.
[[{"fid":"86280","view_mode":"video_standart","fields":{"format":"video_standart","field_video_description[und][0][value]":""},"type":"media","field_deltas":{"1":{"format":"video_standart","field_video_description[und][0][value]":""}},"link_text":null,"attributes":{"height":520,"width":800,"class":"media-element file-video-standart","data-delta":"1"}}]]
Връщаме се в болницата само ние. Пациентът нямаше нужда от хоспитализация.
Предстои смяна на дежурния екип в Спешното.
Д-р Васил Василев, мед.сестра Шенай Ахмед и мед.сестра Фатме Тахирова, застъпват за нощно дежурство.
С новото дежурство, идват и нови пациенти.
В коридора за преглед чакат дете на 1 годинка и 4 месеца със съмнение, че е глътнало карфица, бременна жена в девети месец със съмнение за преждевременно раждане, мъж със силни болки в главата и друг със счупена ръка…
За всеки от пациентите викат специалист – консултант за второ мнение.
Сега питам д-р Василев за специалистите.
„В сравнение с други страни, у нас достъпа до специалист е много бърз. В повечето европейски държави се чака с месеци, докато пациентът стигне планово до консултация със специалист“.
Докато ние разговаряхме, извиканият по спешност рентгенолог донесе резултатите на бебето. Оказа се, че не е глътнало игла.
Готова е и снимката на младия мъж със счупена ръка. Не се налагаше гипсиране, а шина.
Д-р Василев го превързва, за да облекчи болката и да намали отока, докато бъде поставена шината.
Нощното дежурство продължи спокойно, или само на мен така ми се стори.
Обобщавам моето дежурство така. Като във всяка професия и в тази вероятно има лоши и подкупни лекари. Със сигурност обаче има и лекари, които живеят за професията си и за които Хипократовата клетва не е просто формалност.
Лекарите не са богове, но правят и невъзможното да опазят живота ни. На всички нас.
Добави коментар