Шест месеца пътувах от Сирия до Великобритания. Сега искам да живея достойно*

15:44, 15 сеп 15 / Свят 25 170 Шрифт:
Topnovini
Никога не съм си мислил, че ще преживея такова пътуване. Аз съм от Дамаск и преди войната моето семейство живееше щастливо.

Първоначално си помислих, че бунтът срещу Асад е нещо хубаво - аз и брат ми присъствахме на шествията, но съвсем скоро стана твърде опасно. Сега вече никога не знаеш какво ще се случи в Дамаск. През ден има бомбардировки. Загубих много приятели.

В Сирия казармата е задължителна, освен ако не учиш или не си единствен син в семейството. Скоро щях да завърша своята научна степен и знаех, че ще бъда накаран да отида в армията. Аз не исках, защото армията убива собствения си народ. Няма добри във войната в Сирия. Това е религиозна гражданска война - а аз не исках да бъде част от това.

Накрая съобщих на родителите ми, че ще напусна страната. Исках да отида във Великобритания, защото говоря английски и се надявах там да продължа своето обучение. Бях чувал също, че това е страна, която се отнася добре към бежанците. Брат ми, който е по-малък от мен, също напусна - сега е в Швеция. Майка ми, баща ми и сестра ми ни окуражаваха да тръгнем, но не можеха да поемат на път с нас, тъй като баща ми е твърде стар. Не мисля, че ще напусне Дамаск някога, колкото и да е опасно да стои там, защото обича града твърде много. Но се надявам, че един ден ще мога да помогна на сестра ми и майка ми да напуснат.

През март взех автобус до Ливан, а после и самолет до Турция. Стоях там около три месеца, но бе безнадежно. Намерих си работа, но шефът ми не искаше да ми плаща. След това получих друга работа във фабрика за джинси, където поне ми даваха по нещо, но то бе едва половината от заплатата на турските ми колеги, което не бе достатъчно, за да мога да живея.

Качих се на влака за Одрин, близо до границата с Гърция, и ходих 12 часа. Стигнах до третия град след границата, но нямах евро в мен, а никой не искаше да обмени доларите ми. Полицията ме залови да спя на улицата и ме отведоха в център за задъране. На следващия ден ме вкараха във ван с други бежанци и ни закараха в гората, близо до река по границата на Турция. Мъжете, които ни пуснаха, не бяха с полицейски униформи. Лицата им бяха покрити и носеха пръчки: напомниха ми на “Ислямска държава”. Бяхме ужасени, защото не знаехме какво ще правим. Най-накрая те ни избутаха и ни вкараха в лодки, с които ни прекараха през реката и ни върнаха на турската полиция.

Накрая платих 1 000 долара на трафикант, който да ме закара до Гърция с лодка. Бяхме 47 души, включително три жени и две деца. Трябваше да се качим в микробус и да се возим три часа, за да стигнем до лодката. Нямаше прозорци, само две дупки в тавана. Когато някой имаше трудности с дишането, го оставяхме да застане до дупката.

На лодката беше още по-лошо. Мисля, че бяхме не повече от 20 души на нея. Всички бяхме много уплашени. Стоях до двигателя, а водата бе навсякъде. Двигателят бълваше пушек в лицето ми, карайки ме да повърна. След 10 минути трафикантът заряза лодката и накара един от бежанците да ни прекара. Разбира се, той не знаеше пътя. И започна да следва една светлина - само за да се окаже, че това е лампа от друга лодка. Останалите пътници четяха Корана и се молеха да сме в безопасност. Покрих лицето си и се опитах да не мисля за това. Нямах контрол върху това, което се случваше, така че се отдадох на молитви към Бог и се надявах и молех нищо да не се случи.

Бяхме в лодката пет часа и половина, преди да видим остров. Останахме без гориво преди да го достигнем и трябваше да се обадим на гръцката брегова охрана с молба за помощ. Те ни хвърлиха въже и ни изтеглиха към земята.

Оттам се качих на други лодки, автобуси и влакове към Западна Европа. През голяма част от пътя трябва да ходиш: хората го наричат “пътя на мравките”. Имаше жени с деца, стари хора, което ме натъжи. Беше толкова трудно за мен - а какво ли са преживели те?

Когато достигнах сръбската граница, трябваше да мина през гората, за да избегна граничните пунктове. Последвах група бежанци, водени от трафикант. В Белград бях заплашен с пистолет и ограбен в един хостел. Там обаче срещнах и мъж, който ми позволи да остана в къщата му, защото някога той също е бил бежанец.

Трябваше да избягваме градовете, за да не бъдем хванати от полицията и вместо това ходхме между фермите в Сърбия. Бях с други бежанци, когато срещнахме трафикант, който обеща да ни закара до Австрия с кола, но вместо това ни остави на границата на Унгария и не се върна. В Унгария полицията ни залови и ни качи на влак. Когато той спря на гара, всички бяхме свалени. В суматохата успях да избягам и да се кача на друг влак за Будапеща. Имах късмет, но и загубих раницата си. От там хванах влак за Франция. Когато кондукторът започна да пита за паспорти, се скрих в тоалетната.

Най-накрая стигнах до Кале. Познавах само един човек, който е бил в “Джунглата” (няколко лагери за бежанци), и мисля, че тя ме излъга. Каза ми, че е приятно място, но бе ад. Беше студено, нямах палатка, нито спален чувал или топли дрехи. Даваха ни храна по един път на ден. Ако искаш да останеш във Франция, трябва да чакаш четири месеца. Никога не бих останал там, след като видях как се отнасяха с нас. Беше най-лошата част от пътуването ми.

За да стигна до Великобритания, опитах да се кача на влак, но бе твърде трудно. Да виждам хора, които се връщаха наранени след подобен опит, бе ужасяващо. Затова отидох до пристанището. Когато камионите намаляваха, хората скачаха върху тях: шофьорите дори не знаеха, че сме там. Пробвах и този начин повече от един път, но все ни спираха на граничните пунктове и ни връщата в “джунглата”. Накрая успях да скоча в камион, превозващ автомобилни двигатели. Имаше малко място и беше много неудобно, но камионът имаше мек таван и поне не се притеснявах, че ще се задуша. Бяхме трима в него. Стояхме тихо, докато стигнахме Доувър.

Сега вече съм във Великобритания и се чувствам щастлив и в безопасност. В сравнение с другите места, през които минах и начина, по който се отнасяха с мен, тук е чудесно. Сега чакам да се срещна с адвокат и да получа документи. Искам да мина през курс за преводачи, за да мога да работя. Единствено съжалявам, че семейството ми не е с мен. Бомбардировките станаха все по-лоши откакто напуснах и се притеснявам много за тях.

Надявам се хората да разберат, че бежанците бягат от изключително лоша ситуация. Не сме тук, за да вземем вашето работно място или да извършваме престъпления. Знаем, че сме гости и сме благодарни за вашата помощ. Мисля, че е много хуманно от страна на Европа да ни приеме.

Дали смятам, че пътуването си заслужаваше риска? В момента не знам. Просто исках да стигна до място, където мога да живея достойно.

*Историята на този бежанец, пожелал да остане анонимен, препубликуваме от авторитетния британски вестник "The Guardian".

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама