Или вероятно ще има, ако съдът пак не се хване за нещо. Голяма реклама е съдът да се заяде, защото е доказано, че партията, с която се е заял, в чиято регистрация е турил прът, после има сияйно политическо бъдеще за по-голям или по-малък период от време. Ето, социологическите проучвания сочат, че ако партията на Станислав Трифонов се явеше на избори сега, то щеше да е трета политическа сила в Парламента с почти половин процент пред ДПС. Има само две велики и неизменни величини – БСП и ДПС. Всички останали пърхат наоколо и не си взимат никаква поука.
Ярките политически явления у нас попадат в капан още при раждането си. Всички те – и Иван Костов, и Царя, и патриотите, и самият Бойко Борисов, ако щете, – изгряват и залязват по една и съща схема: идват като борци за правда, като „крило за клети сюрмаси“, които ще се преборят с омразното статукво, но веднага след изборите в статукво се превръщат самите те и това в очите на Народа е факт, независимо от усилията и добрата им воля да управляват съвестно. Статуквото си е статукво. Няма хубаво статукво, то винаги е лошо и трябва да бъде пометено. На последните избори питаха ГЕРБ: „Защо резултатите ви са толкова по-слаби в сравнение с началото?“ и никой не отговори, никой не изрече простата истина: „Защото в началото тръгнахме срещу статуквото, а сега самите ние сме статукво“.
Съдът отказа да регистрира партия „Няма такава държава“ и сега му се предлага да регистрира „Има такъв народ“.
Всъщност двете имена са части от една обща фраза: „Няма такава държава, но има такъв народ“. Твърде любопитна фраза. Даже не и любопитна, а манипулативна по всички правила на изкуството. Фразата внушава убеждението, че народ и държава са две не само различни неща, но и антагонистични, непримирими помежду си, нещо като водата и олиото. Държавата е зла, лъжлива, престъпна и корумпирана. Държавата е богата от кръвчицата на простите хорица. Обратно, простите хорица са благородни, великодушни, незаслужено пъшкащи под ярема на злата държава. Това е едно клише, наложено от критическия и социалистическия реализъм в изкуството: по правило богатите са зли, порочни и коварни, а бедните – задължително интелигентни, благородни и най-вече добри. Да си беден и онеправдан вече е достатъчно доказателство за това, че си добър, трудолюбив, нежен и пр. А то невинаги е така.
Но нека се замислим какво всъщност представлява въпросната зла държава. Тя преди всичко е съвкупност от всевъзможни институции, в които се подвизават и получават заплати стотици хиляди душици от Народа. Изумявал съм се какви незнайни ведомства, служби, организации, държавни и общински фирми съществуват, към които на талази, като облаци комари в лятна дунавска привечер, се нахвърлят партизаните на победителите от последните избори. Нямате представа! Ние си обсъждаме Парламента, министерствата, магистратите, Президента, но отдолу е цяла вселена от неизброими синекури, които се раздават като награди за заслуга и вярност. Подобна синекура никой не може да получи просто ей така, защото всяка от тях е старателно записана в квотата на някоя партия, независимо от представянето ѝ на изборите. Е, победителите имат по-тлъсти квоти, но и победените не остават на улицата. Това е държавата, има такава държава. Понякога имам чувството, че поне половината от Народа се препитава за сметка на Статуквото.
Къде отива тогава максимата „Няма такава държава, но има такъв народ“? От доста години маниерно завършвам текстовете си с „Картаген трябва да бъде разрушен“, но не пропускам от време на време да припомня и онази карикатура, в която скандализиран римски сенатор, пръскайки плюнки, вика: „Какво?! Да разрушим Картаген?! Че аз живея там!“. Тъй че Народът и държавата не са толкова различни, не са двата полюса на борбата за справедливост.
Това е в невидимата част. А видимата? Ами големите политици? Ами злите олигарси? Нима има човек от Народа, който докато ги хули и освирква, да не желае с цялата си грешна душа да бъде на тяхно място? Очевидно трябва да си представим т. нар. „държава“ като една много голяма софра, на която обаче няма място за всички. Тези, които под една или друга форма са на софрата, са „държавата“; онези, които по една или друга причина не са – те са „народът“. Така нещата донякъде си идват по местата, но с уговорката, че тези две големи множества – народ и държава – са динамични: днес си държава, утре ставаш народ, после пак може да си държава и т.н., според което се определя и разбирането ти за справедливост. Примитивна история.
Въпреки различните лидери и различните абревиатури, третата политическа сила винаги е една и съща (или почти) като състав – най-фрустрираните избиратели, най-революционно настроените, вечната опозиция, вечният „народ“.
Те стоят някъде там, безнадеждно далеч от софрата и лигите им текат. Стоят като тъмна и застрашителна аморфна маса, преситена в химическия смисъл от негодувание, която чака в нея да попадне твърда частица, за да се отприщят кристализационните процеси. Днес твърдата частица е Станислав Трифонов. По-рано е бил Жорж Ганчев, Волен Сидеров, била е Мая Манолова, на нейно място се опитва да бъде Костадин Костадинов; бил е Царят, бил е и Бойко Борисов. Последните две твърди частици са моно по-големи и предизвикаха много по-масирана кристализация на антисистемния преситен (химически) разтвор, но това не променя принципа – свят голям, частици всякакви.
Да допуснем, че съдът регистрира новата партия и на следващите парламентарни избори „Има такъв народ“ наистина се окаже трета сила – може да се окаже, може и да не се докаже, но ние да приемем, че се окаже. Да приемем, че Станислав Трифонов превземе Парламента на крилете на антисистемното омерзение, да приемем, че приеме този сериозен мандат, убедил Народа, че най-сетне някой ще помете Статуквото. Какво ще се случи веднага след това? Първо, ще бъдат забравени всички приказки за референдуми и мажоритарни избори?
– Ама защо така, бе?
– Защото не ми гласувахте достатъчно доверие, защото не ми дадохте достатъчно власт! Е, тѐ за това!
Второ, ще се постигне някаква договорка с един от двамата по-големи – ГЕРБ или БСП. И така трябва да бъде. Казвам го без ирония, защото едно са предизборните крясъци, съвсем друго е решаването на стотиците текущи проблеми, свързани с управлението на държавата. Въпросът е с кого от двамата ще се съюзи Станислав Трифонов. Разбира се, това ще зависи от сметките и преговорите, но на мен ми се струва, че по-вероятно е да се съюзи с ГЕРБ, първо защото популизмът му е от същия вид, и второ, защото тепърва му предстои да се обзавежда с политически кадри (каквито все още драматично му липсват), а те ще дойдат в по-голямата си част от отломките на т. нар. „десница“. Лоша новина за „Демократична България“.
А не може ли Станислав Трифонов да се съюзи с ДБ? Може, стига ДБ да влезе в Парламента, което е твърде проблематично. Преди изборите Трифонов едва ли ще прави коалиция с някого, защото това ще замъгли образа му на невиждано досега явление, на политически субект, различен от всичко останало. Ако направи предизборна коалиция, Станислав Трифонов автоматично ще се запише в Статуквото, което ще го обезсмисли като митологичен герой. Макар че да търсиш у електората логика, понякога е авантюристично начинание.
Да, вероятно новата партия ще влезе във властта, но от това властта няма да се промени ни най-малко. Властта променя политическите проекти, а не те нея. Системата създава личностите, а не личностите – системата. Знам, че звучи малко шокиращо – та нали всичко в обществото се създава от хора, от личности! Е, има хилядолетни наблюдения, които показват, че не е така. Новата партия ще влезе, в редовете ѝ ще видим добре познати стари муцуни (заслужили герои на статуквото), ще се оформят новите мнозинства и страстите ще се успокоят. Новите и старите сътрапезници ще се разположат около софрата, ще тикнат колосани салфетки под брадичките си и с леко нетърпение ще се заоглеждат кога ще поднесат ордьоврите. Какво, да разрушим Картаген?!? Че аз живея там!!!