За номинацията на Международната космическа станция за Нобелова награда за мир

През втората половина на януари стана ясно, че Международната космическа станция, или по-точно агенциите, които са я построили, са номинирани за Нобелова награда за мир през 2020-та година. Номинацията е изключително смислена и бих казал, че ако МКС има изобщо някакъв шанс да спечели Нобел, то ще е в категорията за мир, а не в някоя друга.

Това е така, защото изследователският принос на космическата станция не е удовлетворителен. На 7 януари НАСА публикува информация за научната продукция на МКС и резултатът е следният: от изстрелването на първия модул през 1998 г. до 1 май 2018 г. са излезли общо 2135 публикации „в списания, конференции и в сивата литература“, но от тях едва 135 са в топ 100 списания, а 85 – в топ 10 според метриката на Eugenfactor. Това би бил приличен принос за една средно голяма лаборатория, но за орбитална станция, построена за $150 милиарда, наукометричните показатели не са високи. За сравнение далеч по-евтината роботизирана мисия „Касини“ до Сатурн е довела до написването на 3 600 статии за 12-годишен период, а слънчевата обсерватория „Сохо“ – на 5 000 статии за 20-годишен период.

Дори да се възмутим от факта, че МКС като научна лаборатория не оправдава вложените в нея инвестиции, не бива да сме изненадани.

Средното разстояние между станцията и земната повърхност е едва около 400 километра, което е сравнимо с дистанцията между София и Варна. Астронавтите, за съжаление, не са звездни пътешественици – като изключим двадесет и четиримата мъже, летели до орбитата на Луната в рамките на програмата „Аполо“, всички останали над 500 души са били единствено в околоземна орбита. А там не са останали много неща за изследване. Макар че като биолог мога да потвърдя, че на МКС са направени някои интересни проучвания, те ме вълнуват конкретно като специалист. Можете ли да се сетите кога от МКС или от програмата „Космическа совалка“ е произлязло някое значимо и интересно за широката общественост научно откритие? Аз не мога – а следя редовно космическите новини от почти две десетилетия. За сравнение роботизираните мисии на НАСА като „Джуно“, „Озирис-Рекс“ и марсоходите посещават интересни за учените места, било то Юпитер, астероидите или Марс и откриват факти, които вълнуват всички.

Съществуват множество причини, поради които може да бъде построена дадена космическа станция: да се провеждат научни изследвания, да се произвежда продукт, който да се продава на пазара, да се строят в орбита космически кораби за мисии до далечните планети или да се изпълни геополитическа цел.

Експерти от години предупреждават обществото, че не съществува научна обосновка за поддържането на станция в орбита около Земята. Както ни информира физикът проф. Робърт Парк, още през 1991 г. година Американското физично общество е излязло със становище, че строежът на постоянно обитаема станция е безсмислен. За известно време се счита, че совалките и МКС могат да намерят принос в биомедицинските изследвания и по-конкретно в синтезата на протеинови кристали. Но през 1998 г.  Американската общност за клетъчна биология прекратява космическата си програма под предлог, че „няма никакъв сериозен напредък по отношение на познанието за протеиновата структура, който да е бил направен в космоса“. НАСА е поставена в неудобно положение и агенцията предприема още един отчаян опит, като се обръща към Националната академия на науките в САЩ. На 1 март 2000 г. тежкото становище на академията е обнародвано: „Огромните инвестиции в синтезата на протеинови кристали на совалките и на станция „Мир“ не са довели до нито един-единствен уникален научен резултат“.

Когато през 1984 г. американският президент Роналд Рейгън оповестява намеренията си за строеж на американска космическа станция „Фрийдъм“, това изглежда разумно, макар и не от научна, а от геополитическа гледна точка.

До този миг руснаците вече са натрупали сериозен опит със строежа на орбитални станции „Салют“, а в процес на разработка е предстоящата модулна станция „Мир“. Нормално е американците да отговорят със сходен проект. През 1989 г. Буш-старши преформулира плановете за станцията и поставя през НАСА интересна и разумна цел – „Фрийдъм“ трябва да се използва за подготовка за мисии до Марс. Но по средата на управлението на Буш Студената война приключва рязко след разпадането на СССР и така отпада геополитическият мотив на САЩ да се прави станция, за да се гонят руснаците.

След 1993 г., когато Бил Клинтън поема кормилото на властта в САЩ, той трябва да реши какво да прави с проекта „Фрйдъм“. Самият Клинтън изобщо не се интересува от космонавтика, но въпреки това администрацията му успява да съчини някаква обосновка. И обосновката е следната : световният мир. В проекта са поканени 15 държави, в това число и Русия – макар и с финансовата помощ от САЩ. Станция „Фрийдъм“ престава се казва така, новото ѝ име е „Международна космическа станция“ – и названието остава такова до ден днешен. Мимикрията не е особено успешна – и сега е видно, че МКС е основно проект на САЩ, дори и да участват други страни.

Скритият мотив на администрацията на Клинтън обаче е да се налеят пари в западащата руска космическа индустрия, за да не би руснаците да започнат да изнасят кадри и технологии към държави с тоталитарни режими в Азия – да се разбират най-вече Иран и Северна Корея. Така Русия е въвлечена в проекта, но за да може на руснаците да им е удобно да изстрелват корабите „Союз“ и „Прогрес“, МКС е построена в орбита с голям наклон от 51.6 градуса. Този наклон е неподходящ за сглобяване на междупланетни космически кораби.

Така светът остава с една космическа станция, която не просто няма кой знае какъв научен смисъл, а дори не може да се използва като отправен порт за пилотирани експедиции до Луната и Марс.

Но МКС се справя великолепно с нейната едничка останала цел – да принуждава държавите по цял свят да си сътрудничат, даже и при неблагоприятна външнополитическа обстановка. Европейски, японски, американски и руски астронавти съжителстваха спокойно на борда на станцията в трудни моменти като войната между Русия и Грузия през 2008 г. и след военната намеса на Русия в Украйна, която започна през 2014 г. и продължава до ден днешен.

В един момент изглеждаше, че мирното сътрудничество може да приключи. В разгара на украинската криза, когато САЩ нямаха никакви изгледи да превозват самостоятелно астронавти до МКС след пенсионирането на космическите совалки, руският вицепремиер Дмитрий Рогозин сплаши американските си партньори, че ще се наложи да изпращат астронавтите си до МКС на батут. Но скоро стана ясно, че руснаците няма да изпълнят заканата си – просто защото САЩ са им най-големият икономически партньор.

Партньорството се разпростира отвъд изстрелването на американски астронавти с руски кораби и прословутите руски ракетни двигатели, които се използват на американските ракети.

Една от частните американски компании Нортроп Груман притежава товарна ракета „Антарес“ за извеждането на американски кораби „Сигнус“ до МКС – и това е сред най-ярките примери за аутсорсинг в космическата индустрия. Само втората степен на ракетата се изготвя в САЩ. Първата степен се изработва от украинското бюро „Южное“, а за двигатели се използват руски „РД-181“. В други времена, когато две държави са във военен конфликт, те биха се изолирали и биха пазили ракетните си технологии като квачка пиленцата – да не би някой да научи тайните на противника. Но какво се получава днес? Украйна и Русия се принуждават да работят заедно, за да строят ракети за нуждите на основния им финансов партньор – САЩ!

Аз и много други космически ентусиасти се съгласяваме, че Международната космическа станция не е олицетворение на мечтите ни за върхова наука и за пилотирани междупланетни полети. Даже нещо повече – МКС представлява задънена улица и основен фактор астронавтите да продължават да киснат в ниска околоземна орбита, където няма кой знае какво да правят, вместо да се отправят към Луната и Марс. Но МКС ни дава нещо, за което не сме си и представяли – световен мир. Това е може би единственият световен проект, по който толкова много държави с различни цели и противоречащи си интереси успяват да работят заедно. Докато МКС я има – може би до 2028 или 2030 г., ако не и по-нататък, това тясно сътрудничество между американската, руската, европейската, японската космическа агенция и техните партньори ще продължи. Отделни общи проекти между агенциите не са достатъчни. Много други дялове на космонавтиката бяха засегнати покрай санкциите, които западният свят наложи на Русия заради  анексирането на Крим. Но във всяко правило има изключения. Дори когато на НАСА беше забранено да контактува с руското правителство, това не касаеше един-единствен голям проект – МКС.

Станцията определено заслужава Нобелова награда за мир – и 2020 г. не е първата година, когато тя е номинирана за такава. За пръв път това се случи през онази бурна 2014 г. Много време мина оттогава, а времето се оказва добър съдник – МКС е глобално партньорство, което устоя.

 

 

За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.