Помните ли как по време на кампанията за местни избори Мая Манолова никнеше отвсякъде, протестираше с всички протестиращи и пъчеше гръд на барикадите? Блокираше шосета и ковеше синдикати. И всичко това от морална неспособност да гледа страданията на ГРАЖДАНИТЕ. От болка, от състрадание. Но не успя да спечели изборите и болката и състраданието изчезнаха. Нека нейните привърженици не съжаляват, нека не се чувстват изоставени – и да беше спечелила изборите, болката и състраданието пак щяха да изчезнат.
Представяте ли си какво щеше да бъде, ако водната криза в Перник се беше разразила преди местните избори? Тогава Мая Манолова сигурно щеше денонощно да виси прикована като Прометей към язовирната стена и воплите ѝ да огласят медийното пространство. Но дойдоха други времена и бившият омбудсман вече не яде хляб и сол от една паница с народа.
Природата вакуум не търпи (освен в някои човешки глави) и оглушителното отсъствие на Мая Манолова спешно беше компенсирано от присъствието на друг приятел на народа и борец за неговите правдини – кандидатът на БСП за кмет на Варна Костадин Костадинов, известен още като Костя Копейкин.
В началото на седмицата той нашумя с акцията си пред МРРБ, когато негови активисти от името на изстрадалите перничани започнаха да хвърлят бутилки по сградата на министерството и се опитаха да нахлуят в него.
Отварям скоба, за да кажа няколко думи за действията на полицията. При опита да се нахлуе в сградата, полицаите използвали лютив спрей – вероятно същия, такъв с екстракт от люти чушки, какъвто ползват госпожиците, когато някой иска на ги нащипе или да им издърпа чантичката от ръцете. От този спрей ли се уплаши партия „Възраждане“, която, докато Мая Манолова правеше синдикат на медицинските сестри, разпространи клип, в който разстрелва с узита и калашници всички депутати? Такива мъжествени политици, пък плачат от малко лютив спрей! Нали затова сте излезли на барикадите, бре – да дадете живота си за народа! Както се казваше във вица за изнасилената ламя: „Такова голямо гущерче, пък плаче!“. За какво плащаме на полицията с данъците си? За да не допуска безредици. Тъй че ако полицията трябва да бъде укорявана за нещо, то не е, че е попречила да се превземе едно министерство, а че гледа отстрани, когато десетина пишман революционери блокират Орлов мост. Затварям скобата.
Аз съм възрастен човек. Помня протести и протести. Едно бяха протестите, когато сваляхме Луканов (Бог да го прости!), в съвсем друго се превърнаха през последната фаза от свалянето на Орешарски. Тогава артистични младежи намериха голяма трибуна за изява на своите таланти и превърнаха жанра „протест“ в жанр от шоу бизнеса, в спектакъл, в творческа изява на безгрижни бохеми. Още тогава предупредих, че по този начин се убива протестът като форма за изразяване на гражданска позиция и за постигане на политически цели. Много ме ругаха, сигурно ще ме ругаят и сега. Но не спирам да се дразня, когато гледам как тарикати превръщат чуждото страдание в лична изгода.
Близо 20 години съм работил в рекламата (за което сега се презирам) и поне половината ми клиенти са били фармацевтични компании. В този бизнес има един изключително поучителен термин: „търговия с болка“. Той описва онзи потребителски сегмент, който не капризничи, не се цупи, не крещи: „Клиентът винаги има право!“, а е готов да плати каквото му поискат, защото е научен, че „здравето няма цена“. Знаете ли откъде започва възходът на фирмата Бьорингер Ингелхайм, която също ми е била клиент? През WW2 се уреждат да доставят обезболяващи (което, между нас казано, са си баш наркотици) за Вермахта. Търговията с болка е голяма работа! При нея клиентът е на колене и с благодарност целува ръцете на доставчика.
Каква е разликата между протестите на майките на деца с увреждания, медицинските сестри и обезводнените перничани от една страна и търговията с болка от друга? Никаква. Политиците диагностицират някаква болка и посочват сами себе си като лекарство. Всъщност, да. Разлика има. В повечето случаи лекарствата на фармацевтичните компании действат.
Има и една друга разлика. Фармацевтите посочват действително съществуваща болка. Политиците, покрай някоя действително съществуваща болка, сочат имагинерни болки, болки, които до този момент не ти е хрумвало, че те мъчат. Нали знаете механизма на правозащитничеството? Фаза №1: внушават ви, че имате някакви права, за които до този момент не сте и подозирали (например да има жени свещеници); фаза №2: внушават ви, че някой иска да отнеме тези ваши права; фаза №3: описват ви начините, по които да се борите в защита на правата си. И обикновено тази борба се оказва в нечий друг, а не вашия интерес.
Така действа политическата търговия с болка.
Има и още една разлика. Когато народните спасители като Манолова, Копейкин и всички тям подобни успеят да ви продадат стоката си, когато им дадете гласовете си и ги турите на позиция (и на заплата), те тутакси ще ви забравят. Не така ще постъпят фармацевтичните компании – те грижовно ще изследват всяка ваша следваща болка и ще изобретят иновативен медикамент, който да ви продадат.
Не допускайте болката да заслепи интелекта ви. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.